Дървото в близката гора на пръв поглед изглежда обикновено. Не е от най-личните, нито от най-старите. Заинтригува ме с изгнилия си ствол, от който са останали само три рамена. Вместо хралупа има три големи просвета, а горе към върха стърчат два сухи клона. Учудващо е, че все още стои изправено- сякаш на патерици.
Допусна ме, да се докосна до неговия свят и постепенно започна да ми разкрива тайните на отминалия си живот. Видими са раните, които е получило във времето – дъждове и светкавици, бури и снежни виелици са се редували с горещини и суша в дългия му живот. Упорито е устоявало своето място и пространство в Гората, във вечния стремеж към Слънцето. И сега, в края на своето време, с наранена снага продължава да стои изправено. Белязано от времето, То си отива с достойнство обгрижено от околните си събратя. Такъв е извечният горски закон, да дадеш приют и храна на дребни насекоми, птици и животни, да станеш тор на подрастващите, да си част от обновлението в Гората.
Сега, То дава живот и в смъртта си – става част от Горското царство на фантазиите и приказките, на легендите и преданията за отминали времена и събития. Сякаш се преражда отново и отново със смяната на сезоните, за да буди любопитство, да разказва своите истории, някои сякаш от древно – библейско време.
Да доживее Дървото дълбока старост в голяма степен се дължи и на факта, че има привилегията да расте високо в планината, на стръмен склон – далече от хората…