Димитър Арнаудов – художник, теоретик на изкуството, критик, поет, дългогодишен преподавател, странникът, „изпуснал трамвая, в който се вози“, е явление като никое друго на българската културна сцена. За него е писано не малко, а художественото му наследство е било представяно, макар и посмъртно, в множество изложби, в това число и в Националната галерия в София. Днес, 90 години след рождението, отново се обръщаме към изкуството му, към въпросите за него, които въпреки всички положени досега изследователски усилия през годините като че ли остават без своите отговори. Наследство, което най-често се определя като интелигентно, дълбоко емоционално и категорично част от процесите на „радикализиране“ на българската художествена сцена от 60-те до 80-те години на миналия век. Но в него има сякаш неразкрити, или пък просто неназовани все още от никого творчески домогвания, които очакват своите откриватели и кръстници. Изложбата „На празното място до нас“, в която са представени над 50 живописни платна на автора, е не само повод да си припомним отличаващото се присъствие на Димитър Арнаудов в артистичния живот на страната ни, но и възможност да пристъпим из непребродените полета на смисъла, които той ни завещава – в образите, в словото си.
Празното място до нас е територия, която всеки от нас охранява неистово. Със забрава, с погнуса, с тъга, с оръжията на разума и сърцето. Това е зона, освободена от видими присъствия. Място, което никога и никой не е в състояние да запълни, защото именно то е онази пауза между думите, която ни позволява да разкриваме техните значения; онзи интервал от време, даващ ни да си поемем глътка въздух между две въздишки; онова отстояние до Другия, което трябва да преодолеем, за да се слеят устните ни и оценим жестове като целувка, прегръдка, раздяла. Но празното място до нас е и килер, склад за отминали чувства, вълнения, преживелици. „Клозет“ – така любимо на Димитър Арнаудов късче пространство, между стените на което той чете енциклопедии и пише поезия, а понякога дори и рисува. Депо за прикрита самота, неизречени думи и болка, много болка и следи от страдания. Тази двойствена природа на празното място до нас обособява празнотата в една от най-големите загадки в съществуването ни. Феномен на съзиданието, но и най-верният ни спътник към сякаш изначалната потребност на индивида към саморазрушение. Малцина са ония, които познават празното място до себе си, които могат да го подчинят на своята воля и да го изпълнят със смисъл. И като че ли Димитър Арнаудов е тъкмо сред тях.
Изложбата „На празното място до нас“ предлага не само възможно тематично и хронологично систематизиране на творчеството на Димитър Арнаудов; възможен разговор за мястото на ерудицията, алкохола и неопитомената разрушителна чувствителност към света в творческия процес; възможно четене на разпръснатите по хиляди листчета мисли, поетични експерименти, записки и дневници на художника. Изложбата „На празното място до нас“ е преди всичко разговор за нас самите и способността ни да идентифицираме важните явления около себе си. Да оценяваме изкуството, но не само в неговите пластически достойнства и слабости, а в синхрон с биографията на художника, познанията и емоционалната му чувствителност. Един простичък, като че ли все по непостижим в настоящето ни разговор за празното място до нас, превърнало се в пропаст. Бездна, в която ежедневно пропадат мисли, емпатия, чувства, които сме все по-неспособни да опазим и съхраним.
Димитър Арнаудов е роден на 28 юли 1933 г. в Плевен. Интереса си към изобразителното изкуство проявява като ученик и посещава ателието на художника Боян Петров. През 1951 г. е приет във Висшия институт за изобразителни изкуства в София (днес Национална художествената академия), като сетне специализира живопис в класа на проф. Ненко Балкански. Дипломира се през 1957 г. с пълно отличие, а на следващата година започва работа като учител в Художествената гимназия в София. От 1963 г. е член на СБХ и в следващите години пътува до много различни държави. От този период са и първите му опити в полето на прозата и поезията, към които ще се завръща системно до края на живота си. През 1967 г. започва своята преподавателска кариера във Висшия инженерно-строителен институт (днес Университет по архитектура строителство и геодезия), след като печели конкурс за главен асистент по рисуване, през 1978 г. се хабилитира като доцент, а по-късно като професор (1986). Първата си и единствена самостоятелна изложба подрежда през 1973 г., а три години по-късно защитава дисертация на тема „Творческият процес на художника“, която през 1981 г. ще прерасне в монографично изследване, което е отпечатано под заглавието „Художникът и творбата (Психология на творческия процес)“ – и до днес оставащо единствено по рода си у нас. През годините получава множество награди за работата си, а творчеството му се съхранява в редица държавни и частни колекции у нас и в чужбина. Димитър Арнаудов се самоубива на 6 януари 1989 г.