Иван Милев:
По пътя на страданието

Галерия Хан Хаджи Николи, Велико Търново

21.3.2023 — 31.10.2023

Куратор
Пламен В. Петров
Главен уредник
Катя Христова
Реставратор
Кристина Белева
Графичен дизайнер
Георги Шаров
Фотограф
Цветан Игнатовски
Технически сътрудник
Албена Димитрова
Печатни материали
IviArt

„Аз те моля, моля те, изскуби моите къдрави кичури коса и изплети въже от тях. Изплети въже и го препаши о твоя тънък стан под гърдите, точно под твоите хубави гърди. Вземи моята обезобразена глава, изгори всичко по нея – нека остане само белият череп с големите дупки, в които почиваха очите ми, напои го с благоуханията на твоите устни… Надясно от триножника ми плува в светлината недовършената картина, изобразяваща целувката на смъртта – едно голо тяло, тялото на моята умряла любов, из което се нахвърляни цял куп рози, кървави есенни рози.“ – пише Иван Милев в своя дневник през 1917 г., дневник, който сам той оглавява „По пътя на страданието“. Това е време гранично, време смутно, в което странникът, роден в Казанлък, е въвлечен в Голямата война, като част от Първо балонно отделение на Северния фронт. Той е двадесетгодишен, пленен от изкуството на театъра, литературата и рисуването, болезнено чувствителен, влюбчив и неспирно болнав, но силно вярващ, че успехът, макар и там някъде, незнайно къде, незнайно кога – предстои. И като че за да убеди сам себе си на 6 ноември същата година ще запише: „От днес мой другар и спътник в живота ми става моето хубаво изкуство. Аз него най-обичам и на него съм служил открай“. След по-малко от десет години обаче всичко ще приключи. Като внезапно явил се порив, като неподозирана прищявка, като евтин каприз на съдбата крехкото Иванмилево тяло ще се предаде. За да потъне в гробищната тишина – неизвървял докрай пътя на страданието си, непостигнал пълно единение със своето изкуство, и въпреки това – въздигнал се тъкмо с него до непокорени и до днес от друг творчески върхове.Днес художествената галерия в родния му град опазва повече от 100 негови акварели, гвашове, рисунки и бързи скици. В колекцията на институцията се съхранява и най-големият масив от личния архив на художника – неговият дневник, поетични и драматургични опити, лична кореспонденция. По-голямата част от всичко това е дарено от майката и брата на художника посмъртно, а сам той, само няколко месеца преди ненавременната си смърт, дарява на галерията един от най-големите си шедьоври – „Ахинора“ от 1925 г., творба, отдавна намерила своето подобаващо място в историята на българското изкуство. Именно тя е и във фокуса на настоящата изложба, в която могат да се видят 20 от най-ярките произведения на автора, част от колекцията на институцията, които разкриват не само неговите пластически търсения, но и тематичните му фокусирания.

За автора

Иван Милев е роден в Казанлък през 1897 г. и в своя кратък житейски път до 1927 г. успява да се утвърди като един от най-значимите български художници. През далечната 1925 г. авторът ще посети за първи и останал единствен път Виена, но въпреки че навярно се среща с ярки образци на австрийския сецесион, той ще остане дълбоко свързан в творчеството си със своите корени, с родното. А артистичното кредо, което изповядва, той самият дефинира така: „Модернизъм, ултрамодернизъм, декадентство и не зная с какви имена се кръщават днес новите начинания у нас, които времето, векът раждат. За художника, струва ми се, никога не би важало какъв е той – дали импресионист, символист или експресионист – когато той чертае своя път. Той не се справя даже с тия или ония школи и направления, защото изкуството само по себе си не е школа, не търпи школа и път и всевъзможни изтъркани морали, които трябва вече да се запратят в архивите на забвението.“