Изложбата се посвещава на изкуствоведа Виолета Василчина (1945–2024)
Да разлистиш страниците на периодичните издания за култура от периода 1944–1989 г. означава да попаднеш в лабиринт от понятия: приложно, декоративно, монументално, пластическо. В този семантичен облак се крие един от най-динамичните и същевременно парадоксални дялове на българската художествена култура. След почти пълното си затихване с края на Сецесиона, интересът към декоративното изкуство се възражда в средата на 50-те години. Повратна точка е докладът на руския изкуствовед Александър Салтиков от 1957 г., който атакува догматичното изискване за „жизнено правдоподобие“ и обявява стилизацията и геометричния орнамент за легитимни. Салтиков е категоричен: приложното изкуство не е битова дреболия, а фундамент на народната култура. През 1960 г. обаче реалността е по-различна. Големият керамик Георги Бакърджиев констатира, че всичко се движи „на самотек“. В своя критичен анализ той очертава драмата на прехода: народният майстор, чието творчество е извирало директно от националния дух, е заменен от масовата индустрия. Промишлеността създава нови форми, но те са лишени от автентичен български израз. Бакърджиев настоява художниците да излязат от ателиетата и да станат „творчески авангард“ на индустрията, за да се противопоставят на кича и естетическата неопределеност.
60-те и 70-те години на миналия век се превръщат в десетилетия на интензивен международен обмен. Изложби от Норвегия, Финландия, Русия, Полша и Гана разширяват хоризонта на българския творец. Този динамизъм води до институционален възход – през 1972 г. се полагат основите на Националната галерия за декоративно-приложно изкуство. Нейната история обаче е белязана от парадокс: въпреки огромния държавен ресурс и активните откупки, институцията така и не намира своя мащабен дом. Сградата на Арсенала е изгубена поради административна летаргия, а богатият фонд остава задълго скрит в депата, далеч от очите на публиката. В този контекст на институционален подем и архитектурни липси, през 1976 г. се ражда феноменът на наградата „Иван Милев“. Идеята е зачената година по-рано от кмета на Казанлък Станчо Коев и подкрепена от Светлин Русев и Дечко Узунов. Целта е ясна: да се увековечи името на Иван Милев чрез отличаване на значими съвременни постижения в декоративно-приложните изкуства. Статутът предвижда не само премия от 1000 лева, но и задължително откупуване на творбата за фонда на Художествена галерия – Казанлък. Така наградата се превръща в мощен инструмент за формиране на местна колекция от национално значение.
Първият носител през 1976 г. е Мара Йосифова с гоблена „Песен“. Нейният стил е синтез между съвременно пластическо виждане и дълбоките традиции на българския фолклор. През следващото десетилетие лауреати стават емблематични имена: Евгения Рачева (1978), Димитър Станков (1979), Дечко Узунов (1980), Екатерина Гецова (1982), Владимир Овчаров (1983) и Росица Тодорова (1985). Хронологията на наградата прекъсва в средата на 80-те, когато фокусът се измества към нова награда на името на Иван Пенков – другият голям казанлъчанин, съратник на Милев в театралното ателие. Двамата родени в една махала и делили общи сценични илюзии в Народния театър, остават завинаги свързани в паметта на града и българското изкуство.
Настоящата изложба не предлага прочит, а е предложение за странство. Тя ни кани на пътешествие през един недалечен предметен свят, в който границите на нормативната социалистическа естетика са били системно разкъсвани. Тук срещаме възможностите на материята в нейния най-чист вид – пръстта, вълната, конопа, емайла. Това пространство ни предлага възможност за лична оценка на един период, в който приложното изкуство е едновременно държавен приоритет и терен за смели експерименти. Пристъпвайки сред тези обекти, ние се докосваме до една първична честност на формата, която днес изглежда почти забравена. Тези структури не се нуждаят от легитимацията на държавни политики или актуални прочити. Те съществуват като чисти есенции, съхранили в себе си интуицията за вечност.
Събитието е част от културния календар на галерията, с който екипът ни отбелязва 125-ата годишнина от полагането на основите на художествената колекция на Художествена галерия – Казанлък.
Изложбата е част от проекта на ХГ-Казанлък „Приложно, изящно, съвременно – цикъл от три изложби“, финансиран по договор с Министерство на културата – РД 11-06-29/01.04.2026. Проектът се реализира в партньорство с екипите на Съюза на българските художници, Художествена галерия „Жорж Папазов“ – Ямбол и Общинска библиотека „Искра“ – Казанлък.
Генерален медиен партньор:
Българско национално радио
