„Една обикновена биография на един обикновен човек.“
С тези думи започва написаното от Лиляна Петрова към мен като куратор на нейната изложба и това, честно казано, ме озадачи, тъй като в серията творби, които показваме в настоящата експозиция, има нещо доста необикновено. Серия пана, които сякаш са произведени на един дъх. Умишлено посочваме „произведени“, защото те носят много от духа на социалистическия живот, но и не само. Произведенията се появяват в годините, в които авторката работи като художник в предприятие. Това са творби, първоначално възникнали като обикновени „драсканици“, както самата тя ги определя, и постепенно изкристализирали в осъзнати композиции във времето, когато вече не е художник на предприятие. Тъкмо тук е важният момент, защото отвъд промишлената естетика на нейните работи стои една творческа чувствителност, която е отразена в заглавията им — „Посоки“, „Самота“, „Връзка“, „Безпътица“ и пр. Това им придава любопитно „поп“ звучене, в което алкидната боя със специфичния избор на цветност, сякаш прецизно изчислена от машина, оформят интригуващ разказ за емоционалност, облечена в изчистени до графичност образи, близки до социалистическата естетика от 80-те. Композициите са затворени в еднакви квадратни формати, следвайки същото това производствено унифициране и привидно равновесие.
Работеща в своята приложност, Лиляна Петрова успява да я надскочи и да отиде отвъд нея, отвъд украсното и служещо изкуство, създавайки нещо различно. Когато зрителят се сблъска с тези творби, той неминуемо усеща тяхната плътност и тежест. Струва ми се, че основополагащо за нейната работа е времето, в което се появяват, тъй като говорим за период малко преди промените през 1989 г. и политическия преход в последващите години. През 1990 г. тя остава без работа, но по нейните думи за нея това е ползотворна година в творчески план. Сякаш своеобразният „производствен процес“ продължава, но с разликата, че творческото започва да се рафинира с повече себестойност. Именно тези творби се оказват така важната крачка за надскачане на приложното в нейната работа, а времето в предприятието си остава едно времеубежище, в което всяко връщане е напомняне за бъдещето. Заедно с Лиляна Петрова посетихме нейното старо работно място в търсене на останки от миналото, но това, което намерихме, не беше същото, защото, както Георги Господинов пише в своя роман: „Знаеш, че нещо е било твое на друго място и в друго време, затова все прекосяваш минали стаи и дни. Но ако си на вярното място, времето е друго. Ако си във вярното време, мястото е различно. Нелечимо.“ Лиляна Петрова е инициатор на две от емблематичните за Казанлък ежегодни изложби – „Женското начало“ и „Есенен салон“ . През 1972 г. тя завършва полувисше образование – преподавател по рисуване. Работи дълги години като аранжор и художник. От 1991 до 2009 г. е уредник при изложбената зала на Община Казанлък. Участва в много общи изложби. През 1991 г. показва и първата си самостоятелна изложба, последвана от изложби в Благоевград (1998), Изложбена зала „Казанлък“ (2000), Галерия „Богориди“ в Бургас (2002), Галерия „Рувел“ в Казанлък (2003). Нейни картини са притежание на частни колекции в Сърбия, Гърция, Великобритания, Полша, Нова Зеландия и Япония.