Свикнали сме, пристъпвайки в художествения музей, да се срещнем с разказ за историята на изкуството като съвкупност от образи, в който те се подредени по отношение на тяхното създаване, на развитие на стила на конкретен автор или школа, са някакви жанрови или тематични специфики, на географски или етнически принцип, по полова диференциация и какво ли още не. Всички тези, нека ги назовем стратегии на писане и разказване на историята на изкуството и неговото презентиране продължават да властват в традиционните обиталища на визуалния образ – галерията. Този подход на мислене на историята на изкуството, едва ли могат да се намерят разумни аргументи да се отрече, че обособява всяка музейна художествена изложба, създадена с вещина и познание, в добре режисиран спектакъл. В него волята на куратора и на екипа работили по създаването на експозицията, до голяма степен предопределя възприемането ù от публиката. Те довеждат до знанието на зрителя премислен обем от факти, които съчетани с порядъка от художествени образи, тласкат наблюдаващия да се доближи до някаква провидяна идея за конкретен автор, или за група визуални артисти, или за художествени процеси и явления, или за социални феномени. Казано по друг начин, зрителят се придвижва през конструирания визуален разказ, и съзнавано или не, до знанието му бива доведен пакет не само от познания, не само от художествени творби – познати или напротив – показвани за първи път, но и нещо много по-важно – от усещането за оставащото всякога невидимо, интелектуално и емоционално пътешествие на всички онези хора, които съ-творяват една изложба.
И както, когато наблюдаваме едно произведение на изкуството, не разсъждаваме върху начина му на изработка, така и при разглеждането на изложба, публиката не разсъждава върху нейната направа – процесът на издирване на произведения, тяхното сетнешно изследване, датиране, отношението им към други подобни творби, проучването на живота на автора или авторите, и още, и още, до ясното дефиниране на темата на самата експозиция, практическото ù осъществяване и последващото и споделяне със зрителя. Не разсъждава върху емоциите на екипа работил по създаването ù. Напротив, зрителят се отправя необезпокоявано към така предложеното от куратора странство из миналото, в което макар да има пред-зададени връзки и своеобразен драматургичен ход, всъщност непосредственото общуване с изкуството остава всецяло във властта на наблюдаващия и зависи от собствените му познания, емоционалност, естетически опит и др. Това е и причината, Мике Бал (Mieke Bal), водеща фигура в областта на културната теория, визуалните изследвания и изкуствознанието, самата тя визуален артист, да настоява, че зрителят активно участва в конструирането на смисъла на произведението от миналото в настоящето. Публиката не просто „разчита“ минал смисъл, а го „активира“ и преосмисля. Нещо повече, произведенията на изкуството като че ли имат свой личен живот, собствена динамика и способност да се адаптират и да придобиват нови значения в различни контексти и времена.
Оставащи константни в същността си, непроменими, художествените творби имат изумителната способност, да променят не само себе си, а и собственото ни разбиране за създадени преди тях произведения. Привидно парадоксално те не само променят посланията си, без да изменят същността си, не само променят възприемането на творбите, които ги предхождат, но и разколебават собственото ни схващане за миналото. Миналото, от което така неистово се нуждаем, за да може, както пише Хосе Ортега и Гасет в капиталното си съчинение „Бунтът на масите“, човекът „да се ориентира в джунглата от проблематични възможности, каквато представлява бъдещето… Миналото го имаме. В него се е капитализирал човешкият опит… Ако миналото е това, което притежаваме, то бъдещето е главно непокорно, това, което никога не държим подръка. Затова в бъдещото си измерение животът ни е главно и непоправимо несигурност. И затова, ако не искаме да живеем под упойката на размекващи лицемерия, имаме задължението да поддържаме винаги упорит контакт с този подпочвен пласт на несигурността, който ни изгражда.“ И като че ли никъде, човекът не е тласкан така силно към пропастта на несигурността, както в общуването му с изкуството, и в частност с художествената творба.
Изложбата „Несигурности. Елена Карамихайлова и неизвестните“ е тъкмо номадство из териториите на несигурността. Тя предлага на публиката общение с всички онези произведения, които не са включени в голямата ретроспективна изложба „…и продължавах да рисувам сама. 150 години от рождението на Елена Карамихайлова“ и които вече няколко месеца са приютени в мрака и тишината на фондохранилището на Художествена галерия – Казанлък, сякаш за да ни припомнят, че в световната музейна мрежа, се опазват милиони художествени творби, повече от 80% от които, никога не са показвани пред публика. В същото пространство се съхранява колекцията на нашата институция, която днес наброява повече от 5 000 произведения на изкуството, от които публиката се е срещала с не повече от 15%. Тази статистика, констатирани факти, макара и да са важна отправна точка, не са причина, а още по-малко поводът за създаването на изложбата „Несигурности“.
Настоящата експозиция е опит за среща не само с множеството неизвестни, които творчеството на художничката Елена Карамихайлова ни разкрива – по отношение на неговото поставяне в хронологични граници и контекстуализиране, по отношение на неговите жанрови фокусирания и стилови особености, по отношение дори на очертаване на развитието на пластическия почерк на авторката. Това е изложба, в която преднамерено този „отхвърлен“, невписан в рамките на ретроспективната изложба дял от художественото ù творчество е съотнесен към един не по-малко любопитен фрагмент от колекцията на Художествена галерия – Казанлък – този с произведения, чието авторство до този момент остава загадка. В това изпълнено с несигурности поле от образи, публиката има възможност сама да се превърне в куратор на съдържанието на експозицията. Така според своите чувствителност, познания и съдна способност може да разкрие както често прикритите и като че ли извечно обновяващи се взаимовръзки между произведенията на изкуството, така и да създаде своята „авторска“ временна изложба. Да се превърне в своеобразен съучастник в невидимия живот на галерията, непрекъснато разколебаван от цивилизационното господство на несигурността. Несигурността в живеенето, в умирането ни дори.
—————
Изложбата „Несигурности. Елена Карамихайлова и неизвестните“ се осъществява като съпътстващ разказ
към експозицията „…и продължавах да рисувам сама. 150 години от рождението на Елена Карамихайлова“ и в него са включени творби от фондовете на Художествена галерия ,,Елена Карамихайлова“ – Шумен, Художествена галерия „Станка Димитрова“ – Кърджали, Художествена галерия „Димитър Добрович“ – Сливен, Художествена галерия „Илия Бешков“– Плевен, Колекция на ЕНАКОР и Галерия ДЖУРКОВИ.