В жизнения път на всеки творец съществуват моменти, които не се измерват с хронологичното движение на стрелките, а с плътността на натрупаното преживяване. Когато отбелязваме седемдесетата годишнина на Димитриос Пападакис, ние не го правим като опит за равносметка на изминалото време, а като повод за пътешествие към една особена част от ежедневието ни – към времето на полунощ. Това заглавие не е случаен избор, нито е метафора за край. А напротив – то е знак за онова време, за онзи магически миг, който като че ли все ни убягва, но в който старото и новото се сливат в една неразривна цялост. Полунощ, като границата, на която тишината става най-красноречива, а тъмнината се подготвя да роди най-ярката светлина. Границата, на която като че ли Димитриос Пападакис намира своето равновесие, защото той не бърза да доказва нищо на света, защото светът вече живее вътре в него, пречупен през призмата на неговата четка.
Тази първа по рода си ретроспективна изложба, подредена в залите на Художествена галерия – Казанлък, събира в себе си нишките на един десетилетен творчески път, обединявайки произведения от ключови държавни институции като Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия – Стара Загора и множество частни колекции. Този мащабен ансамбъл ни позволява да видим автора не фрагментарно, а в неговата цялостна светлина, при това през произведения, които не са избрани от самия художник, а от Другите. Димитриос Пападакис безспорно е сред най-живописните и автентични артистични присъствия, без които Долината на розите не би била същата, макар че неговото изкуство отдавна е прекрачило регионалните граници, за да се утвърди като значимо явление в националния контекст. Неговият колорит не е просто игра с пигментите, а състояние на духа – топло, южно, чувствено.
Темата за полунощ като гранично време няма как да не ни отведе към идеята за вечното завръщане и безкрайните възможности за ново начало. Ако гледаме на седемдесетте години като на житейска полунощ, ние виждаме в тях не залез, а онзи специфичен миг на равноденствие, в който мъдростта се превръща в енергия за нови творчески търсения. В живописта на Пападакис времето не тече линеарно; то се разгръща в дълбочина. Всеки слой боя е натрупан опит, всяка мазка е жест на обич към живота. Творбите му са изпълнени с една особена позитивна енергия, която ни казва, че краят на един цикъл е само необходимото условие за раждането на следващия. Това е оптимизмът на човека, който е преминал през бурите, за да открие, че в центъра на всяка буря стои спокойствието на твореца. И изложбата „Полунощ“ е не само свидетелство за това, но доказателство, че ако успеем да виждаме красотата в прехода, да ценим мига на тишината преди зората, няма как да не разберем, че истинското изкуство винаги се случва „между“ нещата – между вдишването и издишването, между спомена и мечтата, между разочарованието и победата.