Тя израства като момиче от малкия град, влюбено в акробатиката, в света около себе си, в пейзажа, изпълнен с лъкатушещите улички, със силуетите на храма, схлупените къщи, хората Влюбена е в хоризонта, откриващ се през прозореца, и една растяща пред очите ѝ вишна. Дървото, което всяка есен ще бъде събличано от студените ветрове, за да може оголено да посрещне зимата, а напролет – като истинско природно чудо – да се възражда за битието си, белязано от неумолимия цикъл на времето. Именно в тези години на първи увлечения, благодарение на срещите си с творчеството на художника Никола Заров, тя ще открие и смисъла на своето съществуване – изкуството. Днес, 72 години след рождението си, художничката Стефанка Стойчева споделя: „Да вграждам времето в платното и мотива – минута след минута, час след час, ден след ден, година след година. Или да пилея времето си в живеене? Живеенето, подвластно на материята и нейните неумолими закони. Един голям художник беше казал, че когато рисува, времето спира. Вграждам се в платното, фиксирам чувствителността си, за да я съхраня и заявя. Там съм аз. Друго няма значение. „Другото“ не съм го избирала“.
Още през 1983 г., когато тя ще подреди своята първа важна изложба, вече като дипломирана художничка, понесла отговорността на майчинството, но въоръжена с наученото от своя преподавател проф. Добри Добрев, изкуствоведът Георги Геров ще определи Стефанка Стойчева като „художник на малкия град“. Клише, с което той описва не присъствието ѝ на националната ни художествена сцена, а онази чувствителност към малките неща, която големият и космополитен град опустошава безвъзвратно още в детството. Още тогава критиката забелязва, че творчеството на художничката е пропито от една особена поетика, но не литературщина, както настоява самата Стефанка Стойчева. Това са картини, в които „няма приятен колорит, лекота и артистичност на изпълнението, неочаквана образност. Оголени от всичко онова, което наричаме аспекти на формалното изграждане, картините на Стефанка Стойчева имат преди всичко една основна цел – да изразят колкото е възможно по-просто и естествено емоцията“.
От тогава до днес е изминал повече от половин век. Време, в което на художничката ще ѝ се наложи да премине през немалко житейски несгоди, странствания, разочарования, раздели, смърти, влюбвания и обичания, които не тя ще избира, но ще понася в името на избора си да бъде щастлива със своето изкуство. Картини, които не хленчат, не сантименталничат. Досущ като създателката си, която дори когато трябва да се справи с поредното си житейско бедствие и търси съпричастност и помощ, говори за всичко това някак хладно, отстранено. Но всякога благодари. То е само поредното препятствие, което не е избрала тя, праг, през който трябва да пристъпи, за да посегне все към молива, въглена, цветовете, четката. Праг, усилие, като вдишването на въздуха, като косенето на тревата със сърп, като кучешки лай. Трябва да премине през всичко, да го дестилира и остави своите белези върху платното. „Основното чувство, внушавано в тези картини, е безвремието – онова типично провинциално безвремие, което бавно се утаява в сивото небе, залива с тишината си всичко и успокоява движението.“ И като че ли всичко, което човек вижда, е „спокойно, провинциално, сигурно, безлично. То не помага на въображението, напротив – като че ли го смазва и обезцветява, но в същото време ни кара да усетим красноречивото мълчание на една сподавена болка, въплътена в постоянния скучен сезон – нито есен, нито зима…“.
Ретроспективната изложбата на Стефанка Стойчева „Погледни ме“ е първият по рода си опит за цялостно оглеждане на творчеството на едно от най-ярките живи артистични присъствия в Долината на розите, имащо вече свое място в разказа за историята на българското изкуство през последните пет десетилетия. В изложбата са представени творби от професионалния път на Стефанка Стойчева, които се въздигат срещу ни като свидетелства за една изключителна и естествена емоция, оставаща непокътната от вихрите на живеенето. Въоръжена с акробатичност на дете, с хладнокръвие на хирург, с лекота на глухарче, със сърце на птица, със страст на куртизанка, с чувствителност на философ, и до днес тя търси в изкуството си невидимото за очите. Стефанка Стойчева рисува бавно, трудно дори. Често се връща към една и съща тема и мотиви. Към едни и същи композиционни решения. Преповтаря цели свои картини. Сякаш търси съприкосновение, общение с недостига. Често ще се връща към някое старо, завършено вече платно, за да нанесе поредната нова промяна. Само едно цветно петно, само един нов щрих. Това нестихващо дописване в творчеството на Стефанка Стойчева продължава и до днес. Като избор, като травма, като обяснение в любов, като хладен стон, като тих поетичен, но не сантиментален зов: Погледни ме!
Изложбата „Погледни ме“ е разгърната в четири различни пространства на Художествена галерия – Казанлък и нейните филиали Къща музей „Дечко Узунов“ и Къща музей „Ненко Балкански“. В тях публиката ще може да премине както през различните пластически домогвания на художничката от всички нейни творчески периоди, но и да се доближи до личността ѝ чрез споделени от нея самата по време на подготовката на изложбата мисли за изкуството и живеенето. В експозицията са представени и нейни фотографски опити, в които тя е увековечила образа на сина си Павлин, както и множество рисунки и акварели.
Стефанка Стойчева е родена на 13 юни 1952 г. в град Шипка в семейството на Лальо и Марийка Стойчеви. Първите ѝсрещи с изкуството са провокирани от художника Никола Заров. Още от дете се занимава с акробатика и развива специално отношение към собственото си тяло. Средното си художествено образование ще получи в Казанлък, а сред съучениците ѝ са бъдещите художници Ганчо Карабаджаков (1951–2021) и Вихрони Попнеделев (1953) и Димитър Лалев (1953–2007). След дипломирането си в Художествената гимназия в Казанлък, като част от първия випуск на специалност „Изобразителни изкуства“ на учебното заведение, основано на 3 юли 1968 г. като филиал на Художествена гимназия –София към Министерството на културата, е приета през 1972 г. да учи живопис във ВИИИ „Николай Павлович“. Синът ѝПавлин Бакар Канара се ражда през 1974, а три години по-късно Стефанка Стойчева ще се дипломира като част от един от най-ярките випуски на проф. Добри Добрев, в който по това време нейни състуденти са Андрей Даниел (1952–2020), Валентин Колев (1948–2023), Милко Божков (1953), Мими Добрева (1953), Николай Каранфилов (1951), Стефан Янев (1952), Стефка Аройо (1951) и др. Дипломира се с тематичната композиция „Африкански студенти“.
През лятото на 1977 г. ще вземе участие в Международен пленер по живопис във Вършец, където работата ѝ ще впечатли художниците Найден Петков и Дечко Узунов, част от журито. Това ще доведе и до първото ѝ професионално признание –наградата за млад автор. Същата година е разпределена на работа в Стара Загора в градското предприятие „Културен отдих и художествена украса“. През 1978 г. ще взема участие с натюрморта си „Сухи треви“ в Общата художествена изложба „Младост – Стара Загора“. Същата година в Общата художествена изложба, посветена на 35-годишнината на социалистическата революция в България и създаването на Българската народна армия, ще се представи с картината си „Казанлъшка къща“. Отново през есента на 1978 г. е назначена на работа като учител по рисуване в Средното специално художествено училище – Казанлък. Година по-късно взема участие в пленера по живопис, организиран в Казанлък.
От 1980 г. е на свободна практика, като за целта ѝ е предоставено ателие за работа в известната със стенописите на Иван Милев Стайнова къща в Казанлък. През 1983 г. се включва с две свои творби – пейзажи от Боженци, в организираната Обща художествена изложба на акварела в Търговище. В края на годината ще осъществи първото си значимо представяне в София в съвместна изложба с Ралица Велчева в клуба на Младата художествено-творческа интелигенция към Народния дворец на културата „Людмила Живкова“. Експозицията е открита от изкуствоведа Георги Геров. На следващата година е удостоена с наградата „Стара Загора“ за високите си творчески постижения, показани в изложбата ѝ в София. През 1986 г., в рамките на Общата художествена изложба „Ястребино“, организирана в Търговище, представя картините си „Контражур“ и „Черно грозде“. През 1987 г. се подготвя за своя самостоятелна изява в Клуба на дейците на културата в Стара Загора, а на следващата година ще подреди и първата си, останала и единствена до днес, самостоятелна изложба в Казанлък. Същата година се явява на конкурс за членство в Съюза на българските художници. Приета е официално през 1989 г. Синът ѝ Павлин напуска страната през 1992 г.
По повод своята 50-годишнина подрежда самостоятелна изложба в залата на Съюза на българските художници в София, а от 2008 г. ще се наложи да напусне родния си град Шипка и да се установи в село Дъбово, където живее и работи и до днес. През 2014 г. се включва със свои разработки в Третото биенале на рисунката във Велико Търново. Стефанка Стойчева работи предимно в полето на живописта, като се изявява предимно в жанра на пейзажа, портрета и натюрморта. Нейни творби са част от колекциите на Националната галерия, Софийска градска художествена галерия, Художествените галерии в Стара Загора, Варна, Казанлък, Сливен, Раднево, Димитровград, Ловеч и др. Не малка част от творбите ѝ се съхраняват в частни колекции у нас и в чужбина.
В изложбата са включени творби от Национална галерия – София, Софийска градска художествена галерия, ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, ХГ „Петко Чурчулиев“ – Димитровград, НПМ „Шипка-Бузлуджа“, ХГ „Проф. Теофан Сокеров“ – Ловеч, ХГ Раднево, ХГ „Проф. Илия Петров“ – Разград, ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, ХГ Стара Загора, ХГ „Никола Маринов“ –Търговище, частни колекции.
Екипът на Художествена галерия – Казанлък изказва своите сърдечни благодарности на г-жа Ярослава Бубнова – директор, Ива Велева – уредник и Кристина Белева – реставратор при Национална галерия – София, на г-жа Аделина Филева – директор, Илинка Чергарова – реставратор и Любен Домозетски – уредник при Софийска градска художествена галерия, г-жа Доротея Павлова – директор на ГХГ „Борис Георгиев“ – Варна, г-жа Антоанета Станчева – директор на ХГ „Петко Чурчулиев“ – Димитровград и Емилия Стоева – уредник при същата институция, д-р Чавдар Ангелов – директор и Георги Стойков – уредник при НПМ „Шипка-Бузлуджа“, на г-н Валентин Узунов – директор и Нелина Вълева и Магдалена Йотова – уредници при ХГ „Проф. Теофан Сокеров“ – Ловеч, г-жа Алена Ликова – директор на ХГ – Раднево и Антоанета Даракчиева, г-н Тодор Тодоров – директор и Диана Станчева – уредник при ХГ „Проф. Илия Петров“ – Разград, на г-жа Маргарита Пенева – директор и Адриан Аврамов – уредник при ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, на д-р Катя Тинева-Гюрковска – директор на ХГ – Стара Загора, на г-н Пламен Проданов – директор на ХГ „Никола Маринов“ – Търговище. Персонално благодарим на г-н Пламен Пенчев, Росен Дончев, Надя Захариева, Марин Шишев и Нено Серкеджиев за професионализма и съпричастнността при работата ни по експозицията.