За изложбата
„Аз те моля, моля те, изскуби моите къдрави кичури коса и изплети въже от тях. Изплети въже и го препаши о твоя тънък стан под гърдите, точно под твоите хубави гърди. Вземи моята обезобразена глава, изгори всичко по нея – нека остане само белият череп с големите дупки, в които почиваха очите ми, напои го с благоуханията на твоите устни… Надясно от триножника ми плува в светлината недовършената картина, изобразяваща целувката на смъртта – едно голо тяло, тялото на моята умряла любов, из което се нахвърляни цял куп рози, кървави есенни рози.“ – пише Иван Милев в своя дневник през 1917 г., дневник, който сам той оглавява „По пътя на страданието“. Това е време гранично, време смутно, в което странникът, роден в Казанлък, е въвлечен в Голямата война, като част от Първо балонно отделение на Северния фронт. Той е двадесетгодишен, пленен от изкуството на театъра, литературата и рисуването, болезнено чувствителен, влюбчив и неспирно болнав, но силно вярващ, че успехът, макар и там някъде, незнайно къде, незнайно кога – предстои. И като че за да убеди сам себе си на 6 ноември същата година ще запише: „От днес мой другар и спътник в живота ми става моето хубаво изкуство. Аз него най-обичам и на него съм служил открай“. След по-малко от десет години обаче всичко ще приключи. Като внезапно явил се порив, като неподозирана прищявка, като евтин каприз на съдбата крехкото Иванмилево тяло ще се предаде. За да потъне в гробищната тишина – неизвървял докрай пътя на страданието си, непостигнал пълно единение със своето изкуство, и въпреки това – въздигнал се тъкмо с него до непокорени и до днес от друг творчески върхове.
Днес художествената галерия в родния му град опазва повече от 100 негови акварели, гвашове, рисунки и бързи скици. В колекцията на институцията се съхранява и най-големият масив от личния архив на художника – неговият дневник, поетични и драматургични опити, лична кореспонденция. По-голямата част от всичко това е дарено от майката и брата на художника посмъртно, а сам той, само няколко месеца преди ненавременната си смърт, дарява на галерията един от най-големите си шедьоври – „Ахинора“ от 1925 г., творба, отдавна намерила своето подобаващо място в историята на българското изкуство. Именно тя е и във фокуса на настоящата изложба, в която могат да се видят 20 от най-ярките произведения на автора, част от колекцията на институцията, които разкриват не само неговите пластически търсения, но и тематичните му фокусирания.
Иван Милев е роден в Казанлък през 1897 г. и в своя кратък житейски път до 1927 г. успява да се утвърди като един от най-значимите български художници. През далечната 1925 г. авторът ще посети за първи и останал единствен път Виена, но въпреки че навярно се среща с ярки образци на австрийския сецесион, той ще остане дълбоко свързан в творчеството си със своите корени, с родното. А артистичното кредо, което изповядва, той самият дефинира така: „Модернизъм, ултрамодернизъм, декадентство и не зная с какви имена се кръщават днес новите начинания у нас, които времето, векът раждат. За художника, струва ми се, никога не би важало какъв е той – дали импресионист, символист или експресионист – когато той чертае своя път. Той не се справя даже с тия или ония школи и направления, защото изкуството само по себе си не е школа, не търпи школа и път и всевъзможни изтъркани морали, които трябва вече да се запратят в архивите на забвението.“
