„Гнуся се днес от всичко и търся истината у себе си, а там има много“ – ще напише на 15 януари 1921 г. Иван Милев до архитекта, писателя-модернист, критика и общественик – Чавдар Мутафов. И действително, именно като път към търсене на истината у себе си може да бъде възприемано цялото творческо странстване на Иван Милев като художник. Към него той поема не по-късно от 1914 г., от когато датира и първият му визуален творчески опит, днес част от архивното наследство на Художествена галерия – Казанлък. Още на 6 ноември 1917 г. Иван Милев дава и своята дума, записвайки в дневника си: „От днес мой другар и съпътник в живота ми става моето хубаво изкуство. Аз него най-обичам и на него съм служил открай“. Два дни по-късно ще подреди и първата си самостоятелна изложба в родния град Казанлък, а след 3 години, още непристъпил през прага на Държавната художествена академия в София, ще дръзне да се заяви като художник и в София. Оригиналният плакат от тази първа столична изява, с негов автопортретен образ, е запазен и продължава да свидетелства за серизоното му намерение да намери свое място на художествената сцена. Сякаш напук на острата лична констататция: „Аз, един провинциален, селски даскал – кой би повярвал в нещо на мен – разбира се, никой!“
Това като че ли е сред мотивите, които ще го тласната към преследването на една бюрократична цел – да се дипломира в професионално учебно заведение, макар да е убеден, че „у нас са свикнали да питат где сте свършили – коя Академия, както не малко питаха и мен, но те не знаят какво е дар, художествен огън, нюх и т. н.“ От приема в Държавната художествена академия до дипломирането изминават 5 години. Междувременно, въпреки критиките, или пък тъкмо заради тях, през юли 1922 г. ще се осмели да отправи молба към ръководството на учебното заведение да му бъде предоставен салон, за да подреди своя нова изложба. Молбата му е отхвърлена, но не и надеждата му за успех. През декември същата година той депозира ново искане със същото намерение. Какво е накарало ръководството на институцията да се съгласи, едва ли някога ще узнаем, но на 6 януари 1923 г., в салон № 2 на Академията той постига целта си. По повод видяното в изложбата Стефан Митов е категоричен: „За първи път в нашето декоративно изкуство и то в своите най-големи пана Милев се домогва да долови съществените елементи на нашия национален декоративен стил. Най-добре постига той това в колорита, даже в работи, които по сюжет не са национални. Има нещо ориенталско, силно, брутално ярко, кипящо-жизнерадостно и буйно в силните хармонии, в които са издържани неговите работи“. Критикът обаче няма да спре до тук. Остро ще отсъди: „Всички изложени работи, обаче, говорят за твърде слабо владение на рисунката, почти пълно непознаване на формата… работите въобще изглеждат повърхностно живописни, като красива тапицерия, липсва им дълбочина и внушителност, макар че явно художникът се стреми към символизации и вглъбяване“.
Това обаче е само едно мнение. На 29 юни 1925 г. Иван Милев получава Свидетелство № 263 от адиминистрацията на Държавната художествена академия, удостоверяващо юридически правоспособността му да се назовава „художник-декоратор“ и да „упражнява свободно професията си“. Не само на думи, не само на дела, но и „на документ“ той вече е художник. А му остават по-малко от 18 месеца живот. Живот, в който да покаже изкуството си, в което иска Другите наистина да повярват. Не на думи, а същински да усетят, да разберат. Настоящата изложба, подредена в музей „Ахинора“, днес, 100 години след дипломирането на Иван Милев, е повод за пътешествие из краткия лъкатушещ в своите пластически търсения творчески свят на художника – от първите оцелели опити до съзряването му в ателиетата на Държавната художествена академия. Възможност всеки зрител сам да съотнесе известните ни днес факти за житейския път на автора към достигналите до нас образи, излзели изпод четката му между 1915 и 1925 г., по-голямата част от които днес се опазват в колекцията на ХГ-Казанлък. Изложба-стремеж да се доближим до знанието за Иван Милев, чувствителността му към „родното“, в цялото многообразие от нюанси, които това понятие съдържа в себе си.
Още през 1921 г., като обвинение срещу Чавдар Мутафов, Иван Милев пише: „Аз съм Артист – това зная – нося в себе си днес огън, който може би утре ще угасне, но днес аз съм художник“, а сетне добавя огорчено: „Вие не разбрахте кой съм аз…“. И днес, десетилетия по-късно същите тези думи се явяват като припомняне, като мрачен стон, че в своето съвремие Иван Милев остава сякаш действително неразбран в погнусата си. Заради характера си. Заради краткия си земен път. Досущ като в днешния ден, в който все по-трудно разпознаваме големите стойности около себе си.