[to read in English, change the language from the site menu]
Клаудия ди Франческо с Джоана Брадшоу, 22 юни 2026 г.
1. Клаудия, какво те привлече към България и в частност към Казанлък и нашата долина?
В България, и особено в Казанлък, имах чувството, че съм влязла в място, в което времето е спряло. Червената и оранжевата светлина, преплетени с виолетовите тонове на лавандулата, създават атмосфера, която носи в себе си една извънвременна истина – нещо древно, устойчиво и диво, но дълбоко живо. Има история, която съпътства всичко, дълбоко уважение и приемане на всичко, което го заобикаля.
Един образ, който никога няма да забравя, е Джоана, изправена пред долината, с полупритворени очи и лека усмивка на лицето, готова да приветства слънцето и вятъра, за миг ставаща част от този пейзаж. Опитах се да направя същото. Мисля, че отначало успях частично, а на следващия ден – още повече.
Спомням си също много ясно деня, в който събирахме цветя за Еньовден. Често, когато говоря за тях в Италия, наричам жените, които срещнах там, „вещици“ – не в буквалния смисъл, а заради спокойната увереност и мъдрост в движенията им. Те събираха билките, сякаш това беше език, който винаги са познавали – нещо интимно и дълбоко вкоренено. Спомням си едно момиченце със светла кожа, тъмни очи и права черна коса, контрастираща красиво с бялата му рокля. Тя се приближи, за да слуша, сякаш й поверяваха тайната на едно заклинание. Аз също не можах да остана незасегната от музикалността на думите. Макар да бяха изречени на български и впоследствие преведени от Джоана, те носеха звука на историята и шепота на тайни.
2. Какво беше най-трайното ти впечатление от резиденцията тук миналата година?
Научих се да слушам по-дълбоко. Слушам вятъра и слънчевата светлина. Наблюдавам растенията като водачи и тихи съветници, уча се от формите им, от светлината им, от тайните им – винаги през собствения си начин на гледане. Продължавам да уча, или по-точно – продължавам да се опитвам да уча.
3. Имаше ли нещо, което те изненада?
Дълбоко ме впечатли усещането за общност и начинът, по който то се ражда чрез слушане и чрез близка връзка с природата. Изненада ме простотата, с която това се случва, топлината, с която те приема, и изключителната щедрост, с която ми бе поднесена душата на това място.
4. Можеш ли да ми дадеш три думи (на всеки език) да описват емоционалния пейзаж на работата, която си създала за самостоятелната си изложба при нас?
Ефирност. Присъствие. Единение.
Ако можех да добавя още няколко, бих казала: раждане, тайна, магия.
5. Какво те движи?
Това е прекрасен въпрос. Вярвам, че всичко започва с вяра – или може би с вярването. Да вярваш в това, какъв човек си. Без изкуството нямаше истински да познавам себе си. Следвам го и се опитвам да разбера внушенията му, които често се преплитат с мисли, още непознати за мен, и с всякакъв вид опит. Те се тъкат заедно, преобразяват се и стават нещо ново.
Друга движеща сила е свободата да бъдеш себе си и да се посветиш на онова, което истински обичаш. Това е изискващ път, но носи усещане за пълноценност, което е безмерно. Дълбок дъх на удовлетворение отвъд всяка мярка.
6. Какво дете беше? Усещаше ли се свързана със земята и нейните създания?
Бях любопитно дете и любопитството е нещо, което продължавам да се опитвам да задържа и днес. Бях изследовател, и дори когато тази част от мен се отдалечава, винаги се опитвам да я открия отново – понякога тя още прави малки капризи.
Спомням си как ходех с дядо ми в провинцията да събираме къпини и смокини. Посещавахме онази къща само няколко пъти годишно. Внимавах за тръните и къде стъпвам. В началото се страхувах, но малко по малко усетих, че самата природа, и процесът на опознаването й, ми показват най-добрите пътеки и ме водят към по-богата реколта. Връщахме се у дома с пълни кошници плодове, а дядо ми, усмихнат под зелената си шапка, ми сплиташе малък венец от маргаритки. Това е един от най-скъпите спомени, които пазя.
7. Сюрреалистката Леонора Карингтън представя своя „вътрешен бестиарий“ в продължение на осем десетилетия живопис и писане. Твоята работа също е напоена с анимистично, алхимично качество. Дори материалите, с които работиш, изглеждат живи. Можеш ли да разкажеш повече за този аспект на работата си?
Когато рисувам, усещам, че няма ясна граница между човешкото, животинското и духовното. Всичко е свързано и непрекъснато се преобразява. Ренесансови, средновековни или фламандски фигури могат да се превърнат в горски духове, звезди могат да се превърнат в дихание на ангели, докато сънища, огън, цветя и съзвездия се сливат в един танц.
Опитвам се да предам това усещане за единство и преди всичко неговото движение – един вид вибрация, аура, която може да се усети чрез цвета, мазките и самия акт на нанасяне и отнемане на материя. Когато рисувам, се опитвам да вляза в този вихър и да позволя да бъда носена от него.
В скулптурата този динамизъм се проявява чрез непрестанното откриване на материалите и техните възможности. Влизам в тези вътрешни ландшафти и се опитвам да съхраня фрагменти от тях: камъни, останки, спомени, следи от нещо, което изглежда принадлежи на древно време, но все още е живо.
8. В твоята работа има напрежение между фолклора и феминизма. Исторически жените са били ту обект на преклонение, ту на подозрение, а силата им е била възприемана като лечителска или заплашителна. Картините ти сякаш ни канят да заемем трето пространство като зрители – един небинарен поглед, да сънуваме над или под самите образи, които виждаме. Осъзнаваш ли това?
Благодаря, прекрасни думи. Не знам дали съм напълно осъзната за това. Знам единствено, че за мен една картина проработва, когато е способна да задържи дъх, звук, присъствие. Понякога, когато се върна към една картина, вече не мога да я чуя; в други случаи гласът й става по-силен, почти сякаш ми напомня за корените си.
Рисувам като човек, който чувства, опитвайки се да съобщи не само какво наблюдавам, но преди всичко – как го изживявам. Мисля, че е важно да бъдеш осъзнат за това – да разпознаваш какво ни движи, какво ни докосва, какво ни подтиква да творим. Винаги съм вярвала, че една от тайните на правенето на изкуство е способността, поне за миг, да оставиш настрана пола, мястото и определенията, и да достигнеш до по-дълбоката причина зад нещата.
Може би именно това ни позволява да се свържем с по-скрито измерение и в същото време да постигнем свобода на мисълта, която става съществена в творческия процес. Точно в това подвижно пространство между образ, спомен и интуиция може да се роди по-отворен поглед – поглед, който надхвърля категориите и обгръща сложността на чувството.
9. Описвала си как картините и скулптурите ти се раждат сякаш от противоположни полюси на творческия процес. Живописта изглежда се ражда бавно, чрез наблюдение, спомен и пластове, докато скулптурата изглежда възниква от по-непосредствен и инстинктивен импулс. Култивираш ли и цениш ли това съзнателно?
В момента усещам, че не бих могла да бъда художник без живописта и скулптурата едновременно. Те са два езика, които се съпътстват и докосват различни, но допълващи се части от вътрешния ми свят. Вярвам, че съм осъзната за това, и може би това осъзнаване идва просто от дълбоката вяра в тях.
В двете има форма на любов, и както всяка любов, тя изисква отдаденост и доверие дори в трудни моменти, които неизбежно съществуват. Има дни, в които работата сякаш не отговаря на търсенията, но мисля, че е важно да продължиш да слушаш, да бъдеш търпелив и накрая отново да намериш този диалог. Живописта и скулптурата ми позволяват да се свържа с различни страни на чувството, и тази двойственост е нещо, което ценя и приемам.
10. Разкажи ми повече за твоите серафими и какво ги вдъхнови.
Една вечер, докато се връщах с колата от къщата на Джоана по пътя сред полята, погледнах нагоре към небето и почти се притиснах към стъклото на колата. Звездите бяха толкова близо и толкова интензивни, че очите ми се напълниха със слъзи. Спомням си, че си помислих:
„Никога няма да мога да нарисувам това – твърде много е“.
Представих си ангели, бдящи над тези звезди. Под тях полята бяха слабо осветени и имах чувството, че спят под закрилата на небето. Моите серафими се родиха от този образ. Вярвам, че това е един от най-скъпите дарове, които вашата земя ми поднесе: способността да усетя тихо и мощно присъствие в тези пейзажи.
11. Разкажи ми повече за това какво означава ритуал за тебе.
Работата ми е дълбоко вкоренена в ритуала. Всеки процес започва с подготовка: подреждам инструментите си, опъвам хартията, намокрям я, прокарвам гъба по повърхността ѝ и я наблюдавам. След дълги периоди на изучаване на образи, архивиране и просто слушане, започвам да рисувам.
Нещо подобно се случва и със скулптурата. Моделирам глината, наблюдавам я, правя отливки и постепенно изграждам композиция. И това е ритуал – ритуал на въображението.
За мен ритуалът е форма на внимание и слушане. Това е жест, който принадлежи на нещо по-старо от нас самите, но продължава да ни съпътства. Това е танц на призоваване и благодарност, начин да се създаде пространство, в което нещо може да дойде. Жест на надежда, подхранван от спомени, истории, енергии и желания, които ни предхождат и по някакъв начин продължават да живеят чрез нас.
12. Кажи ми някоя своя тайна.
Живея във Флоренция, в дома ми има малък балкон, който гледа към градината от другата страна на улицата. Усещам дълбока привързаност към тази градина. Често я сънувам – нейните растения, животните, които минават през нея, променящата се светлина на сезоните.
Понякога вечер запалвам свещ на балкона. Това е прост и почти безмълвен жест.Обичам да мисля за него като начин да благодаря на тази градина за присъствието й и за всичко, което продължава да ми дава, без да говори.
Към изложбата.