Александър Нишков е от онова поколение визуални артисти на съвременната ни художествена сцена, за които фотографията не е просто територия за препитание, а преди всичко средството, с което умее най-добре да сподели с Другите своето мнение. За настоящата си изложба, или по-коректно казано – за тази своеобразна изповед и раз(о)голване, сам той пише:
След кратка справка относно „определението“ за „автоБИОГРАФИЯ“, резултатът е:
1. биографията се отнася до сметка, която разказва за живота на някой друг.
2. автобиографията означава сметка, която разказва за живота ви.
В случая историята е съвсем различна – случайна среща, превърнала се в обвързана съвместимост, „моно“ ежедневие – любов, дом, студио, вино (бира), идеи, спорове… неделим емоционален и творчески контакт – единна автоБИОГРАФИЯ.
Проблемът е само един и той най-точно бе формулиран от Бойко Василев: „Това, което ни лъже най-много, са собствените ни очи“. Както винаги е много прав, защото „Фотографията не е истината – тя е мнение“[1]. Изложените фотографии не представят истинския образ, те представят моето усещане за този образ – образа начовека до мен или по-точно човека в мен. В настоящия вернисаж са показани емоционални скици на един образ с две лица – на жената до мен и на Принц Датски[2]в паузите на нейни фотосесии, опити за илюстрации на моментното ѝ/ми (емоционално) състояние, едни визуални мечти…
Да, аз натискам спусъка на камерата, но ОБЕКТЪТ сам „записва“ себе си върху матрицата. Много се надявам да съм успял да покажа обаче онова празно пространство (между „забелязването“ и натискането на въпросния спусък), в което се осъществява тайнственото, магично и необяснимо преобразуване, неподлежащо на човешки контрол – неръкотворното, защото е и „истина“, и мнение, но… и ЕМОЦИЯ[3]. Защото Тити (логично) за мен се прероди от едно малко крехко създание в „Тити от Славейков“[4] – истински влюбена в мен, света и фотографията.
Специалистите твърдят, че фотографията е в основата на модернизма – РЕВОЛЮЦИЯ, аз обаче мисля и я възприемам като ЕВОЛЮЦИЯ.
Дано аз да съм правият.
С други думи, става дума за една изложба, в която е изявена не само личността на артиста и неговата допълваща го същност – жената, а визуален разказ за магията на съвместността. За очарованието от споделянето и всякога съпътстващият го невидим страх от предателството.
АЛЕКСАНДЪР НИШКОВ е преподавател по обща фотография в катедра “Аудиовизуално производство”. Неговата преподавателска кариера започва през 1999 като асистент на проф. д-р Румен Георгиев. Автор на седем самостоятелни изложби (в Чешкия културно-информационен център; зала “Райко Алексиев” – София; Русенска художествена галерия; Национална опера, София; галерия “Ракурси”; галерия “Филхармония”, в София – зала “България”; галерия за фотография „Синтезис“) в България и множество самостоятелни изложби в чужбина (Бейрут, Аман, Дамаск, Загреб, Одеса, Копенхаген, Бон, Дъблин, Пекин, Шанхай, Варшава, Хага, Отава, Кишинев, Одрин, Тел Авив, Санкт Петербург, Тузла, Ханой, Любляна, Бон, Белград, Ню Йорк /сградата на ООН/, Отава, Техеран, Вашингтон, Прага, в сградата на ЮНЕСКО, Париж, Брюксел в сградата на СЕ, Сантяго де Чили, Букурещ, Анкара, Женева, Alfa Art Gallery, Ню Джърси, САЩ). Оператор на поредица серии в предаването „Без багаж“. Негови фотографии са в колекциите на Софийска градска художествена галерия, Градска художествена галерия – Русе, както и в няколко частни колекции.
[1] Проф. Румен Георгиев.
[2] Псевдоним на Димитър Подвързачов, прадядо на „обекта“ и творчески псеводним на Теодора Нишкова.
[3] По проф. Цочо Бояджиев.
[4] Намигване към великата „муза“ Кики от Монпарнас.