Някой някъде беше писал, че културата е това, което остава, след като сме изровили паветата и сме изпотрошили прозорците. Но преди всичко като че ли културата всякога е била възпитание в степен на съпротива. Съпротива, която отвежда света до „най-дългата година“ – 1968-ма. Времето, в което мнозина в Полша, Чехословакия, Унгария, Италия, Франция, САЩ атакуват света, който населяват с цялото си съмнение. Бунт, довел не само до емоционално крушение на стотици, но и до физическата гибел на разбунтували се човешки същества. Личности, които са натъпкали своите куфари с надежди и илюзии, за да се качат на влака на спасението, който се оказва, че изобщо няма да потегли. Съвсем естествено събитията продължават да отекват дълго след това и в началото на януари 1969 г. 20-годишният студент Ян Палах ще се самозапали като съпротива срещу смазаната насилствено няколко месеца преди това Пражка пролет. Като реакция срещу случилото се и последвалите още два самоубийствени акта на изгаряне – тези на Ян Зайиц и Евжен Плоцек, Валери Петров ще напише:
…сега всеки си има своя вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам.
Срам, който няма да застигне властимащите в Източния блок – тъкмо напротив, ще провокира налагането на още по-твърда ръка при управлението на културните процеси в отделните страни. Включително и в България.
На 14 март 1969 г. Първият секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия и председател на Министерския съвет Тодор Живков констатира от трибуната на отчетно-изборната конференция на столичната организация на Димитровския комунистически младежки съюз, че „Властта над изкуството е власт над човешката душа“, а сетне допълва тревожно: „Съществува опасност партийността в критиката да се превърне във фразеология, да стане димна завеса, която да скрие от погледа на партията, обществеността и на самата критика действителните процеси, извършаващи се в областта на изкуството“. Повод за подобна оценка на ситуацията му дава „актуалното състояние на развитие на изкуството“.
„Да вземем например някои от изложбите, устроени напоследък. Ако четем вестниците и слушаме радиото, ще останем с впечатление, че се касае едва ли не за необикновени всеобщи постижения. Така ли е в действителност? Няма да говоря подробно, да изтъквам успехите. Безспорно ние се срещаме с талантливи художници. Но не може да не се види например, че излаганите платна далеч не са равностойни. Че има картини, които спокойно могат да бъдат обръщани надолу с главата и някои критици да ахкат пред тях с еднакво основание, а по-точно с еднаква липса на каквото и да е основание. Не може да не се види, че в редица изложби преобладават формалните търсения, а не завършените художествени произведения, че повече произведения в тези изложби оставят зрителя абсолютно равнодушен или го изпълват с недоумение и гняв. Възпявайки в захлас багрите и фактурата, редица критици старателно се пазят да ни кажат какво съдържание изразяват тези багри и тази фактура. Те заобикалят този генерален за всяко изкуство въпрос съвсем не случайно. Те го заобикалят, защото поставят ли го – ще се види идейно-тематичната бедност на повечето картини, незначителността на замисъла, ограничеността на задачата, която авторът си е поставил. Ще се види, че в изложбите често се срещат опити, които може да са интересни за художника и неговите колеги, но едва ли е следвало да напускат ателиетата“ – посочва Тодор Живков.
В обобщение на забележките си срещу критиката Тодор Живков, служейки се с метафори, изтъква назидателно: „Що се отнася до тези критици, които предпочитат да изчакат отстрани, на тях ние трябва да им припомним: българското хоро се е вило, откакто свят светува, макар че много хора са го напускали в разни времена и по разни причини. Вило се е и ще се вие! Защото винаги са се намирали и винаги ще се намират нови, млади, пълни с енергия хора, които се хващат на хорото и го играят, както следва да се играе нашенско, българско комунистическо хоро!“.
Тази реч, отпечатана още на следващия ден в целия ѝ обем на страниците на официалния партиен печатен орган вестник „Работническо дело“ бързо се обособява в своеобразен канон, спрямо който се опитва да се намести цялата „художествено-творческа интелигенция“. Списание „Проблеми на изкуството“, в чиято редакционна колегия към този момент са Александър Обретенов, Атанас Стайков, Димитър Аврамов и др., излиза с благодарствен редакционен коментар върху речта на Тодор Живков, оповестявайки, че изданието „ще се стреми да увеличи броя на статиите и материалите, свързани с критиката и разобличаването на буржоазните концепции за изкуството, както в художествената практика, така и в теорията, подобрявайки в същото време идейно-научното равнище на тези статии и материали“. Другите творчески организации също се опитват да усвоят стъпките на „комунистическото хоро“ и да заиграят в ритъма на постановената от трибуната нова „мелодия“, защото „властта над изкуството е власт над човешката душа“. До падането на Берлинската стена остават още точно 20 години. Дотогова изкуството ще има потребност от истински верни наставници. Интелигенция, която е на „верни идеологически позиции“.
На фона на затягащата се ситуация през 1969 г. Дечко Узунов, председателят на Съюза на българските художници, подготвя своята самостоятелна ретроспективна изложба, с която да отбележи 70-годишнината от рождението си. Откриването на изложбата е поверено на Богомил Райнов, а на самото събитие, което се състои на 25 април в изложбения салон на ул. „Раковски“ 125 в София (днес зала „Райко Алексиев“ при СБХ), присъстват политици, ръководители на творчески съюзи, изтъкнати дейци на изкуството и културата, както и много почитатели на художника от столицата и страната. Още в следващите дни печатните медии са изпълнени с публикации, отразяващи събитието и изключителния талант на празнуващия художник. Самият Богомил Райнов изтъква, че „в изписаните с подкупваща непосредственост и сякаш спонтанно създадени платна – майсторът Дечко Узунов постига сложен и плътен синтез на всички свои досегашни завоевания като живописец и декоратор не за да ни покаже вече реализираните си възможности, а за да отиде отвъд постигнатото, за да направи още веднъж една едра крачка по своя дълъг и плодоносен път. И ето че наново откриваме българската земя и българските хора, изправяме се отново пред обаятелните образи, родени от съчетанието на два непресъхващи извора на родното – нашата богата действителност и нашия неизчерпаем творчески гений“. Димитър Аврамов пък посочва, че „оригинално без усилие, модерно без поза, народностно без демонстративната амбиция да бъде такова, изкуството на Дечко Узунов е тъкмо поради това толкова младо, колкото беше преди повече от четири десетилетия“.
В синхрон обаче с постановената от Тодор Живков посока за „вярна“ според партията критична оценка на изкуството на 27 май, само броени дни преди приключване на изложбата, във вестник „Вечерни новини“ е отпечатан пространен критичен коментар на Димитър Остоич, според когото „стойността на новите произведения [показани в изложбата] би била резултат на случайни хрумвания, ако не се определя в съпоставка с две величини – собствените върхове в творчеството на художника и общото състояние на изкуството ни. Ще побързам да отбележа, че последните творби на Д. Узунов (имам предвид тези, под които стоят годините 1968 и 1969) държат връзка с неговите най-високи постижения от миналото по своята професионална вещина, по неповторимата артистичност в полагането на мазката. В редица случаи в тях художникът решава и по-сложни живописни проблеми, с повече богатство на фактурата и синтез на формата, с което те са в съзвучие с някои художествено-пластически тенденции на нашето съвременно изкуство. В същото време обаче те, поради това, че решават предимно ограничен кръг чисто професионални проблеми, чувствително отстъпват по своя идейно-емоционален заряд пред старите творби на художника и не се докосват до най-значителните задачи, които нашият съвременен живот поставя пред творците“. В допълнение в своя текст Димитър Остоич решава да демонстрира острото си неодобрително отношение и към критиката: „Не мога да се въздържа да не попитам как се случи така, че във вестник „Народна култура“, който с такава страст се зае да разобличава грешките на някои творци, като с досадна небрежност пропусна редица талантливи и последователно реалистични произведения на същите тези творци, сега така благосклонно се отнася и към най-спорните картини на Д. Узунов? Или нашите принципи и нашите критерии не се отнасят за всички?“ – пита той.
Три дни по-късно, на 30 май Тодор Живков и Димитър Методиев посещават изложбата. Резултатът – още на следващия ден е отпечатан критичен текст във вестник „Работническо дело“ със заглавие „Безкомпромисно и последователно да се прилага класово-партийният критерий“. Автор е някой си Димитър Иванов – непознат никому критик, навярно псевдоним. Оценките са още по-категорични: „Би било странно, ако някой повярва, че средствата на Дечко Узунов са станали съвременни, защото образите му са оградени от неутрален фон и защото перспективата в неговите платна е условна. Подобно тълкуване на проблема за съвременността и съвременното звучене на творбата може да послужи като оправдание на всеки произвол“ – твърди авторът. Острият тон е запазен и по отношение на работата на критиците: „Посетителят на изложбата можеше да не бъде специалист, за да разбере, че художникът, чиято седемдесетгодишнина се чества така сърдечно, е голям и едновременно с това – че неговият голям талант би бил реализиран в по-значителни неща, ако не се пилееше по дребни, набързо реализирани задачи. Това, което обикновеният зрител забелязваше, отбягна от погледа на някои специалисти“.
Години по-късно Димитър Аврамов ще разкаже за случилото се тогава в статията си „Голямото надлъгване, наречено „Априлска линия“: „Предусещайки събитията и откривайки изключително благоприятен повод, за да възстанови временно разклатеното към него доверие на партийната върхушка, Димитър Остоич пръв нападна изложбата… и с позьорска самопожертвователност заключи: „Ясно съзнавам отговорността, която поемам. Мисля обаче, че имам право да се възползвам от творческата свобода, която съществува в нашата страна“. „Отговорността“, която поемаше Остоич, бе толкова голяма, колкото и „творческата свобода“, на която се радвахме. И той добре го знаеше: споменатите по-горе организатори и извършители на покушението срещу Дечко Узунов бяха вече депозирали материалите си в ЦК“. А по отношение на статията от 31 май отбелязва: „Автор Димитър Иванов. Всички знаехме, че такъв автор няма – това беше псевдоним. Партията сменяше тактиката си: нападаше интелигенцията не от свое, а от чуждо, измислено име. Което не я правеше по-малко опасна“. В заключение Димитър Аврамов обобщава: „От създалата се обстановка произтичаха два неумолими извода: Първо – никой повече не можеше да утвърждава публично изложбата на Дечко Узунов и второ, неговите дни като председател на СБХ бяха преброени“.
Въпреки острите критични коментари по повод своята изложба, Дечко Узунов е категоричен, поне в публичното си говорене през май 1969 г.: „Двадесет и пет години народна власт! Двадесет и пет години хората на изкуството мобилизираха творческите си сили и разгърнаха широко своя талант. Грижите, уважението и помощта, която всестранно се оказва на нашите творци, показват първостепенното значение, което има изкуството в социалистическото общество… Пред българските художници стоят изпънати платна, площади и фасади, паркове и почивни домове чакат своите майстори на четката и длетото да излеят със силата на своя талант произведения, достойни за времето, в което ние живеем“. Като доказателство за добрия диалог между Дечко Узунов и властимащите – в началото на юни 46 творби от ретроспективната изложбата от салона на ул. „Раковска“ 125 в София са опаковани в 6 дървени каси. Произведенията отпътуват за Москва, където на 18 юни като част от програмата на Дните на българската култура с тях се открива нова изложба. На представянето присъстват много художници, фигури от областта на културата и изкуството, както и българският посланик в СССР Стоян Гюров. „В Дните на българската култура ни гостува със своето творчество един забележителен творец, народният художник Дечко Узунов. Показаните творби, темпераментни, жизнеутвърждаващи, говорят за творческата младост на художника. Произведенията на Дечко Узунов разкриват удивителната красота на природата, показват хората на България, носят неповторимия български аромат“ –споделя на откриването секретарят на Съюза на съветските художници народният художник на СССР Николай Пономарьов.
След овациите в Москва и публикуваните там положителни коментари върху изложбата скандалът заглъхва и всичко поема постарому. На следващата година мандатът на Дечко Узунов като председател на Съюза на българските художници изтича. Той не се кандидатира повече, за да може да продължи без натоварващи административни задачи да върши със същата последователност и отдаденост своите творчески и обществени занимания, в това число да изпълнява и ролята си на депутат в Петото народно събрание. Сетне на VII конгрес на AIAP (Международната асоциация на пластичните изкуства) при ЮНЕСКО, проведен във Варна през 1973 г., да бъде избран за подпредседател на организацията. Същата година да бъде избран и за академик на Българската академия на науките, а по повод 80-годишнината си и за член-кореспондент на Мексиканската академия за изкуства. 10 години след проблематичната си изложба от 1969 г. да бъде обсипан с почести и звания, да представя своя самостоятелна изложба в Гран Пале в Париж. И още, и още, до сетния си дъх на 26 април 1986 г.
Експозицията „Голямото надлъгване. Към изложба на Дечко Узунов от 1969 година и археологията на един скандал“ е опит за разказ за случилото се тогава. Връщане 55 години назад, когато илюзиите от 1968 г. за възможна промяна са прекършени. Илюзии, които без особени сътресения още две десетилетия ще останат погребани под удобството, което Българската комунистическа партия осигурява на опитомената си, или пък уморена от напреженията, кой може да каже, художествено-творческа интелигенция. Връщане към голямото надлъгване, в хватката на което продължаваме да бъдем и днес. 55 години назад, приседнали във влака, който така и все не заминава. Не отпътува за никъде, защото като че ли е пълен с човеци, които все не успяват да атакуват живота с цялото си възможно съмнение.
Изложбата е част от календара на събитията, посветени на 125-годишнината от рождението на Дечко Узунов. Проектът се организира в партньорство със Софийска градска художествена галерия, Държавна агенция „Архиви“ и Българска телеграфна агенция. В експозицията са включени творби, които са част от ретроспективната изложба на художника от 1969 г.
В изложбата са включени творби от Художествена галерия – Казанлък, Национална галерия – София, Дом „Дора Габе“ с музейна експозиция при Съюза на българските писатели, Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия „Жорж Папазов“ – Ямбол, Художествена галерия „Петко Задгорски“ – Бургас, Художествена галерия „Станка Димитрова“ – Кърджали, Художествена галерия „Борис Денев“ – Велико Търново.
Екипът на Художествена галерия – Казанлък благодари за изключителната и навременна помощ, оказана ни от Кристина Белева, Илинка Чергарова и Ива Велева. Благодарим на екипите на Държавна агенция „Архиви“, експертите от художествените галерии и музеи в цялата страна, които ни сътрудничиха в целия ни изследователски път. Оставаме длъжници и към всички онези, които ни подкрепяха професионално и морално в осъществяването на изложбата сред които са председателят на Съюза на българските писатели г-н Боян Ангелов, д-р Мартин Митев,Адрианополският епископ Евлогий, Емануил Бастрев – главен уредник на Музей „Рилска света обител“, Добрин Добрев-Финиотис – уредник на Дом „Дора Габе“ в София.
Изпълнители
Уника България АД – застраховки
Иви Арт – етикети и плотерни надписи
Електрообзавеждане Казанлък ЕООД – осветителна система
Суперабразив ЕООД – почистване на подове