През 1927 г., още неприет в Държавната художествена академия (днес Национална художествена академия), Васил Бараков взема участие в обща студентска изложба. Представя се с картината си „Човек и природа“, за която след време споделя: „Възлагах големи надежди на тази картина. Но избързах с нея тогава и я унищожих“. Бъдещият художник е 25-годишен. Колко пъти ще предприеме подобни разрушителни действия спрямо своите артистични реализации в сетнешното си придвижване към житейския си край, едва ли някога ще узнаем. Но че самокритиката, самоограничението, самоизмъчването и самоунищожението са органична част от природата на Васил Бараков. За това подсказват както собствените му, изповядани в интервюта и пред приятели мисли, така и завещаното ни от него творчество.
В десетките картини на живописеца, завършени творби, подписани от собствената му ръка, и намерили своето достойно място в историята на българското изкуство, в музеи и частни колекции, откриваме отразени останалите непристъпни за мнозина „територии на меланхолията“. Своеобразни овеществени свидетелства за личните му срещи с природата, индустриалните пейзажи, натюрморта. Същностно осмислени общения, белязани от вглъбеност, развита съдна способност и чувствителност, от която навярно десетки биха се освободили заради непоносимата ѝ тежест, непреодолимата ѝ болезненост, незаличимите ѝ белези. Но не и Васил Бараков, който като че ли превръща тази своя хронична обостреност към реалността, не през емоционалното, а сякаш изключително през разума, в единствената вярна му творческа стратегия. Ще я съзрем въплътена във всяка негова изведена докрай картина, с прилежно положен подпис в някой от ъглите ѝ.
Редом с унищожените и завършени произведения Васил Бараков ни завещава и стотици свои опити – етюди, бързи скици, живописни ескизи върху хартия и картон. Купчина от очакващи своето материализиране намерения, за която сам авторът в превала на дните си ще напише тревожно: „Отстрани в ателието имам много изоставени такива работи – на някои уж малко не им достига, а други – с квадрати, все още. Други започнати на картон, имат някакви качества, но трябва да се претворят на платно. Кое по-напред? А годините вече вървят към превала… И ми е мъчно, и ме е яд – за какво повече да говоря? Това е самата истина, колкото и да е жестока. Това е затвореният кръг на моя живот“. Десетки изоставени търсения – уловени бързо съприкосновения, огорчения и тревоги.
Феноменът на изоставената/незавършената творба пронизва целия артистичен път на Васил Бараков – от първия му реализиран с маслени бои върху платно автопортрет от 1934 г., „изоставен“ върху гърба на завършената композиция с пишещия св. Йероним (Музейна сбирка при НХА, инв. № 335), през увековечените десетките хорски лица, през визуалните пътни бележки от странстванията из природата (Чепеларе, Румъния, Рудозем, Витоша), до последния натюрморт. Изложбата „Изоставените“ е посветена на тях – на намерените в двете достигнали до нас папки на автора, оцелели след рухването на неговия дом и ателие в Драгалевци. Претъпкани с меланхолия, те ни повеждат не просто по калните коловози на самотата, а към чувствената същност на художника. Към отношението му към линията, петното, цвета, композицията, но и към човешкото в него самия. Към анатомията на творчеството му. Наследство, в което като стълб се явява работата му в полето на шрифтовото изкуство.
Отказал да поеме по пътя на нормативната естетика, налагана след 1944 г. систематично, упорито и агресивно, Васил Бараков отдава делниците си на разработката на български кирилски шрифтове и оформлението на корици. Всъщност почти цялото му битие е пронизано от мисълта за „буквите“. Още като ученик, сетне и като студент, а и след дипломирането си, когато ще бъде назначен за помощник-художник в Пловдивския драматичен театър, усилията му в полето на приложната графика и шрифта се обособяват в неговата зона на творчески комфорт, неподатлива на идеологически намеси територия. Отдава ѝ се всецяло, а това системно го откъсва от заниманията му с живописта. Онова, което всякога му дава надежда, че обръщането към нея отново е възможно, е любимата музика. Именно тя сякаш му припомня траекторията на незавършения артистичен път, целта, срока. И колкото повече годините напредват, толкова по-вкопчен е в музикалното изящество на Дауланд, Бах, Хендел, Бетовен. А възвръщането към „изоставените“ става все по-непостижимо.
Пламен В. Петров