На 8 декември 1980 г., в своята Нобелова лекция за литература, полският поет, преводач и есеист Чеслав Милош констатира: „На планетата, която всяка година се смалява, при фантастичния развой на средствата за информация, протича неподлежащ на определение засега процес, който можем да наречем отказ от памет. Наистина невежите от предишните векове – или огромното мнозинство от човечеството – слабо познавали историята на своите страни и своята цивилизация. В съзнанието на днешните неграмотници, умеещи да четат и пишат, дори да обучават младежта в училищата и университетите, историята присъства, но в странна смесица и мъглявина. Молиер се превръща в съвременник на Наполеон, Волтер – на Ленин“. И действително, след повече от четири десетилетия, неусетно и безвъзвратно пристъпили в епохата на „дигиталното село“ и „изкуствения интелект“, отказът от паметта вече се е обособил в своеобразно доказателство за настоящата ни модерност. Събитията са се разбъркали в чувала на епохите и империите, а важни културни фигури и социални движения, без които еволюцията във възприятията и мисленето не биха били възможни, вече няма нужда да бъдат помнени. (по Д. Лоуентал) Истина е обаче, че човекът, плаващ в дигиталното море от факти и времена, все по-трудно се справя в общуването си с Другите и не по-малко важното – все по-неумел е в открояването на реалността от миража, на истината от хитруванията, на смисъла от безумието.
В тази ежедневна битка със спомнянето особено място заема тъкмо музеят. Институцията, която с дейността си не само опазва разни артефакти, не само ги пренася през епохите и ги споделя и разказва, но и генерира невидими, а често и немислими връзки между отделни явления. Музеят е обиталище на миналото без което не можем. Миналото, което с безкрайните си хронологии* ни повежда в мисленето за картини, събития и личности отвъд дефрагментираното ни в днешния ден чувстване и биологично живеене. Именно в тази смислова рамка трябва да се разглежда и новата постоянна експозиция в Къща музей „Ненко Балкански“. Ненко Балкански е художник без чието творческо наследство, а и десетилетна роля на педагог, обективното историзиране на развитието на визуалната култура в страната ни между от 30-те до 70-те години на миналия век не би било възможно. Поел първата си глътка въздух тъкмо в този дом, преобърнат на музей през 1992 г., той преминава през времето, за да ни завещае следите от своя творчески и житейски път. Следи като белези – не подредени на сляпо факти, а рани, които могат да бъдат вплетени в единен разказ ограничен от хронологичните граници на два неизбежни факта – раждането и умирането. История, която поваля всички илюзии за справедливо съществуване и ни запраща в безнадеждната скептична безкрайност, в която всеки по своему търси пристан.
Пътуването без което не можем.