Историята на изкуството познава феномена „автопортрет“ още от Древен Египет. Той пронизва цялата културна тъкана и можем да открием негови овеществявания във всички епохи и изкуства. Разбира се, най-ярко той се свързва с полето на пластичните изкуства и в тяхната жанрова система той намира своя своеобразна дефиниция като самостойно рефлектирана творческа изява още през ХV век. Едно от най-ярките проявление на жанра в смислов план обаче можем да кажем, че се явява през 1646 г. в автопортрета на Йоханес Гумп, който днес е част от колекцията на галерия „Уфици“ във Флоренция (Италия). Австрийският художник, останал в историята на изкуството с това единствено познато ни днес негово произведение, е изобразил себе си в гръб. Лицето му ни се разкрива както през отражението в плоскостта на огледалото, така и през преноса му върху картината, която сътворява. Ако съпоставим огледалния образ с нарисувания, няма как да не открием, същностните различия, най-важното сред които, е че вторият образ е с отправен към нас поглед. Тази специфична „игра“ на автора със собственото му присъствие с всички свои „оръдия на труда“, с отразеното и нарисуваното му лице като че ли чертае всички възможни посоки за разговор върху темата за автопортрета в изкуството от древността до днес –„за зрителната реторика“, за мимезиса и гледната точка на автора, за суетата и самолюбието, самонаблюдението и общението, за реалния образ на художника и представата му за него самия, за психологията на лицето, за функциите на автопортрета, за човека, сътворен „по образ и подобие на Бога“ от Бога.
Темата за автопортрета в историята на българското изкуство, макар и поставяна, остава неизследвана, още по-малко как тя е отразена в творчеството на различните художници у нас. Изложбата „Срещи с огледалото“ е опит да се огледа присъствието на жанра в наследството на художника Ненко Балкански, съхранявано в колекцията на Художествена галерия – Казанлък. И това не е случайно, защото Ненко Балкански е сред онези наши творци, които не само многократно и систематично се изправят пред огледалото, за да изобразят себе си, но и приживе сами настойчиво показват автопортретните си образи в общи и самостоятелни изложби. Нещо повече –познатите ни днес негови автопортрети позволяват да мислим за него като за българския художник, при когото автопортретът е водеща творческа линия. Дори в емблематичните му платна „Работническо семейство“ (1937), „Семейството на работника“ (1938) и „Трета класа“ (1938), днес опазвани в колекцията на Националната галерия в София, съхраняват неговия образ. През април 1977 г., само няколко месеца преди смъртта си на 19 септември, в свое интервю той ще сподели: „Може да се каже, че „Работническо семейство“ е една автобиографична картина. Нарисуваната жена е моята първа съпруга [Дора], която умря, бебето е големият ми син [Димитър], а работникът всъщност това съм аз. Ако не знаете, аз освен рисувач на афиши, нередовен учител и какво ли не, съм бил и метач в София, за да изкарвам хляба си“.
Въпреки нерадостното израстване като художник и слабостите на личността, или пък тъкмо поради това, за Ненко Балкански автопортретът като жанр се превръща в постоянно творческо вълнение и изложбата „Срещи с огледалото“ свидетелства тъкмо за това. В експозицията са представени живописни пластически търсения на автора, разкриващи ни не само образа му в различните етапи на неговия житейски път, пазещи натрупаните белези на времето – от неволите, умората, огорченията, но и многообразието на жанра „автопортрет“. От автопортрета като физическа и психологическа проекция, като свидетелство за собственото му присъствие, при което огледалото е незаменим съратник; през автопортрета като част от биографичен наратив, приобщаващ го към света на другите, но изявяващ и отличаващото го в него; през интериора на ателието – интимната територия, на която художникът оголва всяка своя слабост и разкрива творческите си способности; през автопортрета като картина в картината; до автопортрета, изведен до метафора, до предметен образ, припомнящ/маркиращ физическото присъствие на твореца дори при неговото отсъствие. Казано с други думи – това е изложба, в която както в творчеството на никой друг български художник можем да проследим изкуството на автопортрета в почти всички негови познати ни от историята на изкуството поджанрови реализации.
Това вглеждане в завещаните ни образи на Ненко Балкански е и подстъп към неговото опознаване. Една закъсняла, дълго отлагана среща с автора, на когото българският историк на изкуството продължава да бъде длъжник. Опознаване, приближаващо ни към истината за художника. А както изтъква изкуствоведът Макс Фридлендер, „колкото повече знаем за съдбата на майстора, колкото по-богат материал от свидетелства сме събрали, толкова повече се стеснява кръгът на вероятностите и грешките, толкова по-спокойно и решително класифицираме и градим“. От друга страна, изложбата „Срещи с огледалото“ е пристъпване към личността на художника и логично извежда на преден план простичкия, но в същото време фундаментален въпрос: „Защо той се вглежда в себе си?“. Отговорите със сигурност лъкатушат из меандрите на догадките, а всяка конкретна творба предполага индивидуален прочит. Факт е обаче, че всякога става дума за самия творец – за неговия опит да докаже сам на себе си, че е жив, има го, тук е. Да се самопознае, а когато сподели с публиките увековечения в картината си собствен образ, да сподели себе си – с ексхибиционистична наслада да оголи емоциите; с тревожност на дете да разкрие състаряването; с нарцистична вещина и с волята на Демиург да сподели представата си за човека, срещнал себе си в огледалото.