…въпрос на оцеляване е
в безкрайните морета
на нашето съзнание
да натрупваме острови
с отломките на своите мисли –
в свързаност,
но и в съпротива.
„Островите в нас“ е метафора за онези територии на духа, които всеки човек търси и създава в себе си. В съвременната психология и изкуство това са зоните на „вътрешна емиграция“ – местата, където се оттегляме, когато светът стане твърде шумен или изискващ.
Тази територия не е предназначена за „масово плажуване“ – там писането по брега е повече опит за спасение. В тези кътчета приливите са чистилище: те отнасят всичко, написано по пясъка и то престава да бъде просто действие, превръщайки се в онтологично състояние или присъствие на себе си в най-чистата му, оголена форма. Заличаването на буквите от вълните не е загуба, а форма на метафизично приемане – там и тогава връщаш мисълта си обратно в безкрая, откъдето е дошла, и чрез това приемаш своята самота.
Както Морис Бланшо пише в едно свое есе, „есенциалната самота“ не е състоянието на човека, който е сам, а е състояние на самия творчески акт. Това е моментът, в който авторът престава да бъде „аз“ и се превръща в „никой“, за да може творбата да се роди. Също толкова близка е и философската концепция на поета Джон Кийтс за „негативната способност“ на твореца да се справя с несигурността и съмнението, като им се отдаде. Или иначе казано – да се оставиш да потънеш, за да откриеш, че островите се натрупват тъкмо в съпротивата срещу това потъване. Но да се оставиш да потънеш, предполага тяло, свободно да изчезне. Маги Нелсън пише:
„Сам знаеш кога използваш нещата, за да се защитиш и да задържиш егото си цяло, и кога се отваряш и оставяш нещата да се разпаднат, позволявайки на света да дойде такъв, какъвто е – работейки с него, вместо да се бориш срещу него“.
Островът всъщност е суверенна територия на уязвимото тяло за спасение от етикетите и тежестта на обществото. Архивът на съзнанието се натрупва и пази, за да се превърне в себеизраз и да се назове изкуство. Веднъж появило се, произведението спира да бъде прозорец към мислите на твореца и се превръща в огледало за онзи, който го съзерцава. Смисълът вече не се затваря в обекта, а се ражда в празното пространство между него и зрителя. В среда, пренаситена от готови отговори, съзерцанието се превръща в личен избор да останеш насаме със себе си насред хоризонта. Това е началната точка на търсенето – съзнателен акт на съпротива срещу излишния външен шум и най-вече срещу този в самите нас.