„Аз бях заровена – парчета вар и камъни бяха ме затиснали, главата ми бе затисната, лицето – засипано. Не можех да дишам. Усещах, че поемам последния си дъх… Не зная как намерих сили да се изровя. С раменете отхвърлих натрупаната пръст и освободих дясната си ръка (лежах върху очите си), почистих пръстта от лицето и се огледах. До мен лежеше той с парчета вар върху лицето. Опитах се да ги отнема, той се раздвижи и се изправи. На челото му имаше рана. Той ми помогна да се изровя и погледнахме насреща. Само баща ми беше жив. Майка ми беше като заспала на стола. Сестра ми – сплескана до входа на стаята. Саша – безжизнена на пода. Пепо не се виждаше. Той бе изчезнал в развалините.“
Това е цитат от емоционалния разказ на писателката Анна Каменова по повод бомбардировките над София на 10 януари 1944 г. По това време в старата фамилна къща на ул. „Славянска“ № 22 живеят три фамилии – Маджарови, Войникови и Стайнови. За щастие, в къщата не са децата, а само възрастните – Мария и Михаил Маджарови, Василка Войникова (Маджарова), Петко Войников и Саша Войникова, Анна Каменова и Петко Стайнов. От цялото домочадие през пагубния ден оцеляват само двама – Анна Каменова и Петко Стайнов.
Оцеляват и няколко картини от фамилната колекция. В голямата си част са портрети от български художници. Това не е случайно – домакините посрещат писатели, художници, адвокати и общественици редовно всеки понеделник (деня, в който няма театрални представления). Относно характера на тези срещи е нужно да си спомним думите на Петър Увалиев, който нарича дома „школа по цивилизация“ и добавя, че това е „дом, в който ежедневието е с дъх на култура“.
Публиките на Художествена галерия – Казанлък имат възможност първи да се докоснат до това, което е оцеляло от прословутата фамилна колекция. Картини, които са се превърнали в свидетели на всички споменати събития. Първата обществена поява на колекцията ни разкрива, че сред авторите са казанлъшките художници Иван Милев, Дечко Узунов и Генчо Стайнов. От Дечко Узунов е оцелял портретът на достолепния Михаил Маджаров и малко платно, озаглавено „Селяни“. Янко Анастасов е портретувал юриста Петко Стоянов Стайнов. Генчо Стайнов е изобразил семейство Петко и Анна Стайнови. В тази колекция днес е и портретът на Анна Каменова, нарисуван от Иван Милев, за който в заника на дните си моделът ще си спомни: „Когато рисуваше моя портрет, той не поиска от модела да облече пищната дреха, в каквато той го облече. Неговото въображение предшествуваше вижданото и обикновената дреха за миг се преобрази в тежка багреница, оцветена и осветена от творческата му фантазия“. Отново през 1924 г. Иван Милев прави декора на постановката „Принцеса Турандот“ в Народния театър, за което получава похвали от Анна Каменова 5 дена по-късно: „Декорите – прости картони и евтини сатени, докоснати само от ръката на Иван Милев, превръщат сцената в отрупан с великолепие замък“.
Година след 125-годишнината от рождението на Иван Милев и в навечерието на 100-годишнината от единствения му живописен портрет, експозицията позволява на публиките да се срещнат за първи път с този оцелял като по чудо фрагмент от една фамилна колекция. В контекста на пресмятането това се случва в първия за страната музей, посветен на една картина, картината „Ахинора“ на Иван Милев. Колекцията е неделима част от историята на града и заради казанлъшките художници и портретуваните семейства, също обвързани с Казанлък. Анна Каменова и Петко Стайнов показват отношение по опазването на тази колекция и го превръщат в морална ценност. Именно този акт обуславя колекцията като артефакт.
