Уважаема директор Конева, уважаеми директор Петров,
уважаеми дами и господа,
Нека се опитаме за момент мислено да се върнем в София от 1920 г. и да си припомним думите на поета експресионист, критик и апологет на българския модернизъм Гео Милев, който тогава пише: „Иван Милев, младеж самоук, пристигнал от провинцията… Иван Милев има преди всичко вътрешен живот, има чувство за линията и боята – и ако все пак на места той не е напълно самобитен, това сигурно трябва да остане за сметка на възрастта му: той стои в началото на своето развитие; в края на това развитие обаче би могло да се очаква много. Защото и това, което младият художник ни дава днес, е извънредно много в сравнение с днешната българска декоративна живопис“.
Тези възторжени думи, излезли изпод перото на влиятелен критик, величаят Иван Милев по повод първата му изложба в българската столица София. Но изключителният талант на младия художник ще просияе на българския художествен небосклон само за кратко. Остават му по-малко от десет години художествена дейност преди преждевременната му смърт през 1927 г., когато още не е достигнал и тридесет. Но явно и това време му е достатъчно, за да се превърне за българското изкуство в едно от най-значимите и самобитни явления на своето време. Ето защо не е случайно, че Иван Милев и днес е високопочитан – именно той е изобразен на банкнотата от 5 лева.
Произведенията на Милев разказват за вълшебни приказни светове с герои от народни и религиозни предания като Крали Марко и свети Георги, овчари и свирачи от Балкана, разплакани невести и скръбни майки. Неговият решителен рисунък, смели цветове и геометрични форми изобразяват живота и миналото, душата и съдбата на българския народ, към когото Иван Милев се чувства толкова силно привързан.
В съвременната художествена критика творчеството му често се разглежда като феномен. Докато ранните му творби изглеждат до голяма степен вдъхновени от виенския сецесион, по-късните му картини вече са примесени с елементи от експресионизма и символизма. Иван Милев принадлежи на поколение, преживяло двете Балкански войни, една Световна война и комунистическото въстание от 1923 г. Оттук изглежда съвсем естествено изкуството на Милев в следвоенните години в по-голямата си част да се стреми да утвърди идентичността на своята националност. Същевременно обаче то изразява и някаква тъга, която той вижда в основата на това, което сам смята за типично за българското.
Особеното в неговото изкуство се основава преди всичко на творческата обработка на различни модели и стилови влияния. От една страна, картините му показват увлечение към фолклора, приказките, митовете и историята, но от друга страна, също и към социални проблеми като връзката на обикновения селянин със земята или селската добродетелност – теми, които са били от централно значение за въпроса за националната идентичност през 20-те години на ХХ век. Мъжете и жените на Милев често изглеждат тъжни и угрижени, замислени и уязвими – точно такива, каквито ги е виждал през своите очи.
Във формално отношение творбите му запазват и някои ориенталски характеристики, а именно склонност към схематизация, типизация, богата орнаментика, широки плоскости и силна изразителност на лицето. Всички те произлизат от православната икона. Тя е неотменна част от българската традиция. Така изкуството на Милев представлява своеобразна симбиоза от западни и източни форми, в които той привлича чуждото в едно оригинално изследване на националния характер.
Вдъхновението, произтичащо от виенския сецесион и Густав Климт, може да се разпознае в ясния контур на фигурата, особено в плавността на нейните очертания, в геометричната стилизация, акцента върху плоскостта, богатството на орнаментите и оживеното използване на колорита. Същевременно някои от тези черти са характерни и за православната икона, като влиянието им върху Милев е особено забележимо в позата на фигурата, издължените ѝ ръце и общата липса на обемно-пластично цветово моделиране. При представянето на фигурите при Милев има както усвояване на местните корени и традиции, така и търсене на нови форми.
Този синтез изглежда толкова необичаен в България през 20-те години на миналия век, че Милев днес се смята за основоположник на българския сецесион. По това време повечето художници в страната се стремят към пълен отказ от всичко източно и искат да изглеждат напълно „европейски“. Но Милев застъпва в творчеството си български модернизъм, който съчетава основни народностни етнографски елементи с нови форми на символизма, сецесиона и експресионизма.
Неговата образност е същностно повлияна от вече изчерпани в Западна и Централна Европа художествени течения, във време, в което са напълно усвоени в България. Това може да се обясни най-вече с това, че България е провъзгласена за суверенна държава едва през 1878 г., след като е освободена от почти петстотин години османско робство. Затова художествените търсения след Освобождението са насочени към усвояване на западните тенденции и освобождаване на българското изкуство от всички ориенталски влияния. Ясно е обаче, че течения в изкуството като импресионизма и сецесиона, които на Запад са резултат от продължителни социокултурни процеси, не могат да бъдат усвоени толкова бързо на българска почва. По този начин закъснелият модернизъм на Милев излиза извън хронологията на европейския модернизъм, тъй като той прелива границите между символизма, сецесиона и експресионизма именно защото сам той се явява късно на художествената сцена.
Личният живот на Иван Милев започва през 1897 г. в Казанлък, в южното подножие на Балкана, където е роден като син на пастир. Селската среда, чувството за естетика, старателно възпитано от майка му, българските народни приказки и митове определят неговото детство и юношество. До записването на Милев в Художествената академия в София през 1920 г., неговата майка е тази, която най-вече го насърчава в развитието на художествения му талант. Първите му пейзажи от 1916 г. показват околностите на Казанлък. От 1917 до 1918 г. Милев е войник в Първата световна война на българския Северен фронт. През това време, когато ежедневно се сблъсква със смъртта и страданието, той пише символистична проза и текстове за българското изкуство. Едновременно с това рисува и акварели. От записките в дневника му става ясно, че по това време той все още не е решил дали иска да стане художник или писател.
Накрая избира рисуването и от 1920 до 1925 г. учи в Художествената академия в София. До своето студентство, той вече е „формиран“ художник. Сам се научава на всичко, което е водещо за неговия стил. По време на следването си пътува до Турция, Гърция и Италия, като през 1925 г. е документиран и един престой във Виена. След това работи за кратко като декоратор в Народния театър „Иван Вазов“, но ще се изявява и като художник и илюстратор на свободна практика. Когато през януари 1927 г. бушува тежка грипна епидемия, той се разболява тежко и умира в София малко преди да навърши тридесет години.
Въпреки ранната си смърт Милев често е наричан най-българският от всички български художници. В обобщение може да се каже, че представата на Милев за културната същност на България може да бъде постигната само чрез преплитането на западната форма и източното съдържание. По определен начин при Милев православната икона изпълнява ролята на медиатор, подпомагайки свързването на родното и чуждото, и така да се разкрие едното чрез другото. Въпреки че неговите съвременници се опитват да се откъснат от ориенталското минало на България, в съзнанието на Милев това минало е неразделно свързано с националната идентичност. Този възглед ще направи неговото творчество завинаги отличително за културната идентичност на България.
Тъй като с днешната изложба отбелязваме също и 125-годишнината от рождението на художника, искам сърдечно да Ви благодаря, уважаема директор Конева, че ме поканихте на това честване във Вашия дом – Български културен институт „Дом Витгенщайн“. При тази възможност е удоволствие да си припомня и моите по-ранни културни контакти с България, например изложбата „Огън и дух – 1000 години български икони” (2007–2008), която организирах във Виенската катедрала, или изложбата в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София по случай 125-годишнината от дипломатическите отношения между Австрия и България (2004). Бих желал да Ви подаря за спомен каталога на изложбата от онова време и за край на речта си с благодарност да кажа: България стара любов, благодаря за хубавото време.