Февруарското издание на „Пос(в)ещение на картина“ е почти тук, почти наоколо.
Ще ви очакваме на 23 февруари 2026, понеделник, от 18:00 ч. в Централната сграда на Художествена галерия – Казанлък
Вход свободен.
Гост на нашите картини ще бъде Азиз Таш. Истината е, че без да знае, той е наш гост отдавна. Защото отдавна си представяме как калиграфската естетика на поезията му допълва идеята ни за мигновения музей, за едно моментно изложбено битие, в което експонатите и страниците разменят местата си, а наблюдателят гледа към тях през изненадващия калейдоскоп на читателя. Поетът Азиз Таш е взел назаем от преводача сандалите на литературния пилигрим и създава текстове, които спокойно могат да си въобразят далечен генезис, но които избират да търсят корена на световната душа във всяко едно реално-нереално място, където свойството да принадлежиш е част от ДНК-веригата. Азиз Таш познава добре биологията на думата, има шесто чувство към енергийната обреченост на текстовете и тяхното клетъчно дишане. И този премерен пиетет държи внимателно с пръст брадичката на действието в първия му (засега) роман „Ниският полет над думите“, защото да се разкаже темата за аутизма и мъглата, в която се изгубват семействата на засегнатите, е нужна не само правдивост, но и нежност.
Символичен домакин на срещата ще бъде картината „Пролетен пейзаж“ (1940 год.) на художника Златю Бояджиев (1903 – 1976).
Азиз Назми Шакир (по-известен с творческия си псевдоним Азиз Таш) е роден в гр. Смолян, където завършва езикова гимназия „Иван Вазов“ със специалност учител по английски език. Впоследствие следва Арабистика и Турски език и литература в СУ „Св. Климент Охридски“ (1992–1997). В периода 1999–2004 г. е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Повече от двадесет години работи като университетски преподавател в Истанбул, след което се завръща трайно в София, където първоначално е назначен в департамента по „Средиземноморски и източни изследвания“ на Нов български университет (2021–2023), а след това – като изследовател в катедра „Арабистика и семитология“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Печата авторска поезия, проза и есеистика на български и турски, а също и преводи от турски, арабски, английски и руски език. Негови творби са превеждани на английски, хърватски, унгарски, арабски, руски, турски и малайски език. През 2007 г. е поканен на 40-тото издание на най-старата международна писателска програма в САЩ (позната под името International Writing Program). Участва като ментор в семинари по творческо писане на Академия за писатели „Заешка дупка“ (2021–2025). Член e на Съюз на преводачите в България, секция „Превод на художествена литература“. Автор е на книгите „Повод за небе“ (1993, поезия, награда в рамките на литературния конкурс „Южна пролет“ за най-добра стихосбирка на в-к „Ново слово“), „На 22“ (2004 и 2007, поезия, изд. „Стигмати“, София), „Апокриф за дъжд“ (2004 и 2007, къси разкази, изд. „Стигмати“, София), „Adrianopol’dan Edirne’ye” (2007 и 2024, монография „От Адрианопол до Одрин“, изд. Boğaziçi Üniversitesi Yayınları, Истанбул), „Небе на 33“ (2007, поезия, издателство „Жанет 45“, Пловдив), „Околосветска обиколка на липсата“ (2016, поезия, изд. „Жанет 45“, Пловдив), „Аварийна лента на душата“ (2023, поезия, изд. „Аквариус“, София), „Ниският полет над думите“ (2025, роман, изд. Versus, София).
Златю Георгиев Бояджиев
(Брезово, 1902 – Пловдив, 1976)
Златю Бояджиев е от онези български творци, чието име отдавна е намерило място не само в изследователската литература, но и в сърцата на публиката. Роден в село Брезово на 22 октомври 1902 г. в многолюдното семейство на Георги Бояджиев той завършва средното си образование в Търговската гимназия в Пловдив. Там пътя му се пресича с този на Давид Перец и Васил Бараков, които по-късно всички ще започната да наричат „тримата Бараци“. Златю Бояджиев постъпва в ХА през 1927 г., в ателието по живопис на проф. Цено Тодоров. През 1933 г. художникът се дипломира и започва да учителства в Трета мъжка софийска гимназия. В тази година ще свърже живота си с Цена Иванова и ще започне триумфът на твореца Златю Бояджиев, който няма да секне до сетния му дъх. В началото на 50-те години на ХХ в. той ще получи неочаквано мозъчен кръвоизлив и парализа на дясната половина от тялото. Само две години по-късно ще се върне към рисуването, с което започва така наречения „втори период“ в творчеството на художника. Обръща се към нови теми, формира нов живописен език характерен за цялото му по-късно творчество. Умира на 2 февруари 1976 г. в Пловдив, като завещава богато художествено наследство, което днес е част от редица музейни и частни колекции в страната. Изтъкнатия български художник Атанас Пацев споделя: „В творчеството на Злати Бояджиев нашето изобразително изкуство достига дълбочините на националната чувствителност. Картините му звучат с патоса на предание за живота, за радостите и скърбите на народа, подобно на „Старопланинските легенди“ на Йовков. Това е една многогласна ода на българщината, епос на селския труд. Младите поколения трябва да познават неговото творчество, защото, както казва Леонардо да Винчи, знаенето е необходимо, за да обичаш истински онова, което заслужава обич.“ А Димитър Аврамов пише: „Цялото ни изкуство е много рационално и поради това много скучно. Златю вкара безумието в българската живопис. При него разумът и безумието са съчетани в едно…“
